Въведение



Предколедната суетня и "Джингъл белз" додяват человеку. И той що да чини? Скрива се вкъщи, угася телевизора и радиото, ако ги има (аз се отървах и от двете), рови книгите, намира добрите стари консерватори Жозеф дьо Местр и Едмърд Бърк. Чете: "Ако Френската революция от 1789 е целяла да осъществи идеите на Просвещението, касапницата, която тя отприщи, говори зле за Просвещението." Човек си казва: Ако българският преврат през 1989-а е целял демокрация, неговите последици говорят зле за демокрацията. Додея ми да чувам мантрата "Сега България е демократична страна". Всяка промяна е към по-лошо. Затова китайците и японците имали една и съща идеограма за криза и промяна. За грозно и за мръсно. Оръжията се усъвършенствали хилядолетия; каменните брадви са по-малко зло от атомните бомби, чисти или мръсни. US president Томас Джеферсън спял с робинята си и бил велик мъж за разлика от негъра Обама. Детство, юношество, зрелост, старост - все по-лошо. Ерго - който дойде след Бойко Борисов, ще бъде по-лош от него.



Изложение



Най-хубаво е детството. На село аз обичах моето прасе и моето прасе ме обичаше. Тогава бях малък, прасенцето беше по-малко от мен, но то растеше по-бързо от мен. Преди 75 години нямаше тамагочи, но моето прасе вървеше след мен, а тамагочите не вървят след сегашните деца. И в София беше хубаво, по-феерично от всякаква глупава заря с фойерверки. През бомбардировките прожекторите опипват облаците, ти събираш шрапнелите, които падат от небето, докато баща ти и майка ти си скубят косите - къде ни е детето. И в Катуница беше хубаво, понеже имах река и прасе, и бойна прашка с чатал, и дебели колкото пръста ми ластици. Тя е оръжие. Наплаших всички злонравни псета. С оловно топче ги уцелвах от 150 крачки. Вселих страхопочитание в кучешките глутници. После никога в живота си не завоювах такова уважение. Сега не мога така с лаещите форумни хейтъри.

Имахме течаща топла и студена вода и разните домакински уреди, но нямахме хладилник, понеже притоплена манджа беше табу за майка ми и за Бобон, баба ми. Каквото не се изяде, занасях го на кокошките, патките, пуйките и на моето прасе. Аз и гъските обичах, щото ме чуваха от реката чак при Крумовското летище, вдигаха се в небето и цопваха в моя вир, където им бях наловил мренки и попови лъжички. За прасето кроях специални планове. Ще го науча да изравя трюфели; те са много скъпи и ще имаме много пари. Сутрин го изкъпвах с маркуча, после тръгвахме двамата към брястовата горичка до жп моста над Чая. Пътьом берях коприва, лапад и мокриш (кресон) от вадата да ги забъркам с ярма и вряла вода да закуси. То се валяше във вадата, кално и щастливо припкаше към мен. За да не ме окаля, аз го спирах с шут в зурлата и то не се обиждаше; ходех бос, като всички селски деца, не със сандали с дървени подметки като в София и Брюксел преди. То схвана, че може да играем едва след като съм го измил с маркуча. Вие можете ли така да възпитавате вашето тамагочи? Моето прасе много старателно ровеше в корените на брястовете, но нито веднъж не намери трюфел, понеже трюфелите, после научих, растели в корените на дъбовете, а не на брястовете. След утринната разходка се прибирахме, прасето само влизаше в "Коридора Данциг".

Хитлер говореше против коридора. В интервала между двете световни войни (1919-1939) имаше полски коридор до Данциг (Гданск). Той разделяше Източна Прусия от Германия. Баща ми беше построил фабриката си на няколко метра от червената тухлена ограда на наследствения си имот, трябвало да има разстояние между фабриката и оградата. Това беше нашият "Коридор Данциг", където прасето тичаше на воля. Само да яде влизаше в кокетната си кочинка, която също миех с маркуч.

Но ходех без него в зеленчуковата градина на Северняка - да не рови лехите. Там семейството вече пладнуваше под навеса. Казваха ми "Седни, никой не е по-голям от масата". Отпивах от павурчето на Северняка, замезвах резенче сланинка, после тръгвах между лехите подир красивата му внучка с дългите руси плитки и тя ставаше още по-красива поради павурчето. Набираше и ми пъхаше в кошницата каквото ми бяха заръчали за деня - моркови, целина, марули и пр. Веднъж месечно оставях пред Северняка плик, той кимваше в знак, че го е видял, беше под достойнството му да брои парите.

Напук на хорските одумки, че съм аджамия, не държа прасето затворено да направи сланина, но то наддаде, стана бойко шопарче. Макар че нямаше глигански бивни, взе да налита на злите кучета. Подражаваше ми. Натежа като Бойко Борисов, но се държеше по-възпитано от него. И от кучетата на Томски, които налитат да ядат от чиниите на гостите. Влизахме двамата в хола, въпреки че нашите се смееха, а Бобон казваше "Не е редно". Защо да не е? Защо кучета пускат, а моето прасе - не? Ние слушахме музика. То харесваше Моцарт. Беше музикално и възпитано.

Казах, че нямахме хладилник. Забравих да кажа, че обичам сладолед. Нашите ми казаха да взема две кофи и да взема лед от хладилника на жп перона, където в хладилни вагони ягодите тръгваха към Европа, да занеса леда в чифлика на Иван Каблешков. Там ме посрещна управителят Пушкар. Белогвардеец, някогашен мажордом в имението на граф не знам кой си. Поради революцията дошъл в България, станал мажордом на царя, само че в българския дворец нямало звание мажордом и сега - управител в чифлика на Иван Каблешков и на Фроса Каблешкова, гаджето на моя кръстник Спайч. Пушкар сложи в едно калайдисано казанче яйца, сметана, мед, разбихме ги с дълга телена бъркалка, пъхнахме казанчето във ведрото с леда, Пушкар хвана казанчето за ушите, започна да го върти наляво-надясно - така на смени въртяхме. От време на време отивах до гаровия хладилник за още лед и така часове. Пушкар ми разправи разни истории, които не ме интересуваха - как бил мажордом на онзи граф, как после, докато той въртял сладолед, в българската царска кухня влезли двамата синове на царя и той казал, че сладоледът още не е готов, но единият син бръкнал с черпака да опита, а другият син му казал "Шваба", само че не запомних кой на кого - малкият ли на големия или обратното.

Зимният ден е къс, свечеряваше се, когато сладоледът беше готов, хванахме казанчето, аз за едното ухо, Пушкар за другото, и се запътихме вкъщи. Преди да влезем, разминахме се с двете Донита, селските касапи и колачи с ножове, втъкнати в червените пояси. Пътната врата на фабриката на баща ми беше желязна и широка, за да влизат камиони. Дървеният вратник вляво към "Коридора Данциг" зееше, поклащаше се със свинска опашчица, извита като въпросителна... сама по себе си отговор. Селските кучета виеха.



Епилог



Отяде ми се сладоледът. Останах на двора до дългата баварска маса, която сега ми е работна маса. Тя беше и продължава да е за 12 души. Досами масата имаше черно харманче с недогоряла слама; там бяха пърлили моето прасе. Снегът до масата червенееше - преди да го опърлят, бяха му източили кръвта. Излязоха да приберат масата обратно в хола с камината. Питаха ме добре ли съм и аз казах "Да". После Бобон излезе и ме попита: "Плачеш ли?" - "Не" - излъгах я аз, и се прибрах с нея. Там всички бяха около масата. Старият мажордом, подмладен с 30 години, дирижираше: кръвта за бахур и кървавица. Това бомбар, това осмянка. Рибици, бутове да опушите. Сланина - с морска сол в каче. Черва да обърнете като чорапи, да почистите с нож, да станат прозрачни. Обирайте месомелачка, с нож на ситни парченца - пълнеж на сосиски, наденици. Да, ето пипер, а где бахар. Включих се и аз, понеже беше моето прасе.



P.S. Вл. Высоцкий: Молчит наука почему аборигены съели Кука, но есть, однако же, еще предположенье, что Кука съели из большого уваженья.



DI copyright