|
| Рашко Младенов |
- Г-н Младенов, смятате ли свободната сцена за адекватен вариант за съществуването на българския театър?
- Не зная защо всички разговори за организация на българския театър се въртят около два-три възможни модела. А по света съществуват различни организации за поддържане на театрите, като всяка държава според традициите си, според икономическото си състояние и т.н. избира своя модел. Причината ние да не стигнем до един разумен модел е нашата държава. Т.е. каквато ни е държавата и организацията й, такава е и организацията на българския театър. Аз имам поглед и към другите сценични изкуства, занимавал съм се и с музика. Когато една система се вкарва, особено при състоянието на нашата държава, тя има нужда от следене, от корекции. Тази система, която приложиха, беше заимствана от системата на софийските общински театри. Но тя имаше нужда от анализи и корекции в движение съобразно условията. Няма в Европа и в света държава с 35 държавни театъра, както е у нас. Обикновено системата, по която работи един театър, е съобразена с мястото, града, нуждите на този град. В Швеция например има само 5 държавни театъра.
- На нашия Народен театър обаче му орязаха субсидията.
- Не мога да взема отношение по конкретния проблем - национален институт ли е театър "Иван Вазов", има ли специален статут... Но! Истината е, че по начина, по който сега се субсидира българският театър, поставя и него, и Министерството на културата в пълен колапс. Защото да искаш да субсидираш театър на база продаден билет се оказа не просто неефективно, а крайно вредно. Всички се втурнаха да правят спектакли, само и само да привличат публика, и полека-лека това изкуство започна да губи облика си.
- Каква е вашата идея за излизане от този затворен кръг?
- Пак казвам: една обща мярка не е възможна при сегашното състояние на държавата. Мисля, че както в другите области, така и в театъра тази работа се върши от невежи хора. Най-често подготвяните реформи и въобще въвеждането на някаква нова организация, касаеща сцените, зависи от личности, на които просто това не им е работата. Най-отпред слагаме финансистите. Защо? Защото не достигат парите. Оттам нататък вече нещата не могат да застанат по местата си. Една от най-разпространените системи по света са т.нар. общински театри, които съществуват там, където даден град има нужда от такъв културен институт, и самият град поема грижите за него. Веднага отиваме към въпроса коя малка община в България може да си позволи театър, след като не може да навакса финанси за инфраструктура, за здравеопазване и образование - все тежки пера. А и има ли този град нужда от театър? Скоро бях във Видин, където театърът е общински; в него има всичко на всичко 15 служители, от които 8 са щатни актьори и 7 са всички останали, които обслужват този театър. Това е пълен абсурд, то просто не е възможно. Ако започна да изреждам задължителните служби, без които не може да съществува един театър, това не могат да го вършат 7 души, дори да се убият от работа. Пак във Видин имаше симфоничен оркестър, който сега е превърнат в "симфониета". Бях на техен концерт. Симфония №2 от Бетовен се свири от 30 човека; това е кощунство, това не може. Същото мога да кажа за последния театър, на който аз бях директор - благоевградския. Тръгнах си оттам, защото всичко, което вършехме, в крайна сметка зависеше от една общинска чиновничка.
- Спираше проектите ви ли?
- Какво значи проекти в българския прочит? Един театър може да има трупа и какво от това?! Във Франция и Германия видях наистина как се организират проекти. Афишът се изготвя за един сезон напред, като т.нар. интендант, човекът, който отговаря за културата в даден град и всички изкуства са събрани под неговото ръководство, сключва договор с артистите и екипите, които правят един репертоар, за една година; те получават договори, но за следващата година отношенията се подновяват при изготвянето на нов репертоар. Онези, които не са били активно заети при предишния сезон, биват освобождавани, идват други... Ето един начин на организация, за който обаче се грижи ръководството на града, а не държавата.
- А държавата?
- Давам пример от времето, когато бях директор на Русенския театър. Между театъра и операта няма разстояние и от 200 м. По това време се правеше ремонт на Русенската опера. Министърът на културата Вежди Рашидов дойде поне десет пъти да следи как върви ремонтът. Но нито веднъж за тези 10 пъти не почука на вратата на директора на театъра да попита: "Абе, Рашко, как вървят нещата? Имате ли нужда от нещо?". А е необходимо на място да се следи, да се преценява всеки конкретен театър от какво има нужда, а не да се слагат под един знаменател всички: продавайте билети и на левче билетче ще ви даваме пари... Комедията е изключително сериозно изкуство, един от най-тежките жанрове в театъра, но когато се прекрачи границата и се даде воля на пошлостта, за да се привлича масовата публика, става страшно. И как се контролират така 35 театъра? Оттам нататък: опери, симфонични оркестри, балет. Затъваме все повече и повече. Според мен трябва да дойде един човек, който да си сложи главата в торбата и да анализира състоянието на сценичните изкуства: да ги раздели по категории, да прецени кой от какво, къде и как има нужда.
- Вие сякаш напоследък се оттеглихте от театъра?
- През годините си дадох сметка за едно нещо. Това е професия тежка, неблагодарна, тя се върши от хора, които я упражняват преди всичко от любов към нея. За истинския актьор театърът е кауза, начин на живот. По света това обикновено са креативни, но бедни хора. Не може да те назначат в един театър и да си там на договор до пенсия, това го няма никъде. Навсякъде масата от хората от този бранш живеят тежко, често са без работа или се захващат временно с нещо друго, докато си намерят ангажимент, получат шанс да се включат в проект. Защото театърът е колективно изкуство, там, за разлика от писателя, който твори в уединение, зависиш от много хора. За жалост дойде времето на "мечките" - така наричаме в съсловието актьорите, които са станали известни от телевизията. Те се събират помежду си, правят евтини спектакли с малко декор, за да са мобилни, и тръгват по страната. От тези гастроли страдат малките театри, защото публиката се хвърля към лицата, познати от телевизията, макар едни и същи.
- Министерството на културата нали обсъжда нова стратегия за субсидиране на театрални проекти?
- А кой ще оценява тези проекти? Какви ще са критериите? Кои ще са тези хора? Ако ще са отново държавни чиновници, отсега прогнозирам, че стените и на тази инициатива ще се пропукат. Бедата е, че вече нямаме и театрална критика, тя постепенно се оттегли, защото на фона на масовата пошлотия стойностният театър е запратен в ъгъла.