Разглеждам това повече като куриоз, отколкото като сериозни закани. След "Нерви и утехи" от миналия петък вкъщи звънят груби мъжки гласове и един женски с дефектно "р". Ругаят ме (твърде общо, впрочем) за лоши чувства (само жената каза "гавра") към виден държавен и партиен лидер. А никакви лидери в колонката не се споменават - освен лидера на апахите Винету, чието име се мярка в текста. Които си спомнят, ставаше дума за народни мъдрости на американските индианци, активно разпространявани напоследък в световната мрежа. Ни намек, ни помен от каквито и да са днешни политици и властници. Необяснимо жегнати съграждани обаче - съвсем като някаква група за натиск, размахват юмруци по телефона. Признавам, правят го някак вяло и като по задължение, не ми се виждат автентично гневни. Заплахите също са доста разпилени, от "ние не прощаваме", "ще видиш ти" и "ще си го получиш" до "Господ не забравя" (жената) и "всичко се връща". Има и няколко по-горещи благословии, които няма да цитирам от уважение към изданието. Както и едно язвително лично оскърбление - в смисъл, че само "неграмотник смотан" като мен може да не знае каква велика личност е Винету в световната история и да се подиграва с него в печата.

Това вече ме засегна

Към заплахите съм дебелокож - изобличавал съм всякакви разбойници, дерибеи, партийци и роднини на партийци, осъдени престъпници и престъпници на свобода, така че на заплахи съм обръгнал и равнодушен. Но да ме набеждават за непосветен в "индианската" тематика е несправедливо и арогантно. Затворих телефона и веднага се ядосах на себе си: трябваше да му обясня на простака, че Винету не е личност, а литературен герой

, и макар да е любимец на партийния му водач, не принадлежи на световната история, а на великия, любим на всички юноши по света писател Карл Май. Прочел съм всичко от този германец, което можеше да се намери в моето детство по мазета и тавани. (Понякога попадахме на романчета с откъснати корици и ако се разказваше за индианците, и ако ни харесваха, решавахме, че са от него, предавахме си ги от ръка на ръка.)

Благодарение на вуйчото на днешния професор К. З. прочетохме почти цялото творчество на майстора. Този вуйчо бе учител по история и прибираше книгите, които учениците му скришом - какви времена! - четяха в час. Връщаше им ги в края на учебната година, но дотогава ние вече им се бяхме изредили. И сега ще ме сочат като невежа, който не знае кой е Винету! Познавам го от времето, когато той не бе изгубил своята литературна самоличност и не бе се превърнал просто в любим герой на една високопоставена фигура.

Но защо ви разказвам това?

"Някога-някога, толкова някога"... имаше анекдот, който се разказваше като малка оперетка. Сюжетът се разиграваше в трамвая, където някакъв провнициалист си оставил куфара на пътеката и пречи на пътниците. Молят го да го отмести, но той отказва. Напрежението в трамвая се покачва - той пак отказва. Накрая изхвърлят куфара през вратата. Виновникът печално заключава: "Куфарът не беше мой..." Дълго време, та и до днес, този финал се използва за разграничаване от нещо, в което не искаме да се забъркваме. Нещо сродно на "Не съм оттук".
Но какво бе смешното на онзи анекдот? Смешното беше, че опърничавият пътник не изговаряше, а изпяваше репликите си. И ги изпяваше по мелодията на иначе шармантната грузинска песен "Сулико", която от сутрин до вечер се лееше по радиото като от чешма с повреден кран. Беше нежна любовна мелодия, особено се харесваше в изпълненията на неподражаемите кавказки мъжки хорове. Изпълняваха я впрочем не един и два такива хорове, както и безброй певци и певици, защото това бе любимата песен на другаря Сталин. Така я и обявяваха по радиото: "А сега за тъкачките от фабрика "Осми март" - любимата песен на другаря Сталин "Сулико".
Та, изглежда, героят от вица е бил дотолкова пропит, завладян, обсебен от тая мелодия, че навярно така е и разговарял със себе си, като си е нагласял думите по музиката и ги е припявал. А може би по тая мелодия е и размишлявал! Защото онази "чешма" по радиото, извън унизителната служба на конюнктурата, е била и за промиване на мозъци. И така погледнат, вицът изведнъж се оказва много по-дълбок и безспорно опасен, защото показва колко обработен и зомбиран е строителят на социализма и какви правилни музики изпълват съзнанието му, докато го водят към светлото бъдеще.
След смъртта на бащата на народите песента изчезна от ефира. От българския ефир. Иначе я пеят по целия свят все още. Хорове, хорчета, групи и солисти. Свалих си един запис на Нана Мускури и си го пущам, като ме препълни възмущение от това как се излагаме, когато обожаваме и когато разлюбим.
Така изчезнаха и други песни. "Ален мак" например, любимата на Димитър Благоев. Или онази за лодката с пътника самотен, дето изчезва в безкрайната шир - тя пък на Георги Димитров казваха,била любима. Да разлюбим Илия заради свети Илия - майстори сме на това, шампиони.
Та сега съм загрижен за Винету: какво ще се случи с него. Защото ще дойде и такъв час. И защото мразя забравата. Това цял народ го знае...