Отдавна минаха времената, когато пред политическото послание имаше само два пътя: да го изкрещят отвисоко или да го разпространят на хартия. И все пак само до мода и технологии ли опират промените днес или в някои случаи лозунгът се нуждае от маскировка?



Шкартирай, лустрирай, изолирай



В една и съща седмица научихме за две злободневни улични акции: върху стена от бежански лагер във френския град Кале изникна нарисуван като мигрант Стив Джобс с деликатно напомняне от автора Банкси, че и създателят на Apple е син на сириец; върху Паметника на съветската армия в София се появиха надписи "Лустрация", "Борисов на съд", "Цацаров оставка", "Съдебна реформа сега", "Правосъдие". Както винаги, новата творба на британския майстор на графити скоростно обиколи света; както обикновено, нощното драскане по паметника остана домашна новина. А причината далеч не е само в значимостта на темите, макар да заслужава внимание и фактът, че докато ние се въртим в лабиринта на стари вини и зациклили проблеми, други търсят нови ракурси към видима за всички разрастваща се драма.

Вярно е също, че Банкси е изключително талантлив представител на стрийтарта - това личи от всичките му графити, находчиво прицелени в лицемерни миротворци, в истерични потребители или пък в прегърнати любовници, взрени в мобилните си телефони. Но пък не е задължително да си Банкси, за да си креативен. И трябва поне да опиташ да останеш анонимен, ако си истински графитър.

Три момчета и едно момиче на възраст от 21 до 32 години обаче се оставиха да бъдат хванати с флакон боя след набега срещу паметника в София. Най-големият е и с най-лесно проследим стаж като бунтар: Манол Глишев, когото помним и от други подобни акции, от студентските стачки, от замерянето на депутати с домати и от интервютата му със заключения тип: "Българите, които са убедени комунисти и русофили, не могат да бъдат спасявани. Тези хора трябва да бъдат шкартирани, лустрирани и изолирани от обществения живот, за да изгубят влиянието си в държавата." А също и с призива му "Да свалим управляващите, да изметем депутатите от парламента!".

В известен смисъл "Шкартирай, лустрирай, изолирай" щеше да е по-добрият избор за лозунг, който се прави на интересен. Когато посланието е изтъркано, все още има два пътя за превръщането му във впечатляващо: или трябва сериозно да се мисли над изказа, или над мястото. И според един от по-младите съратници на Глишев - Георги Драганов, второто като че е по-важно, когато искаш да те видят повече хора, та затова четиримата избрали за "медиум Монумента на окупаторската Червена армия (МОЧА)".



Как разрешеното става забранено



Според речниците медиум е "лице, което владее спиритическото изкуство да осъществява връзка между хората и духовете на мъртвите". Донякъде пасва на ситуацията, макар да сме сигурни, че в случая става дума за медия. А този термин търпи развитие: през соца побираше само единствената телевизия плюс няколко хартиени вестници и списания с еднакво подстригани официозни послания.

Тогава паметниците и стените бяха чистички, защото наистина беше опасно да ги цапаш. А лозунгите бяха навсякъде - под формата на табели в магазините, сладкарниците и поликлиниките, в жилищните блокове и в заглавията на всекидневниците, по плакатите на манифестациите, но и забучени насред градинките, абе накъдето се обърнеш - все лозунги. Днес мнозина ги колекционират като вицове и без допълнителна преработка: "Народната милиция - биещото сърце на партията!" ; "25 години народна власт - 25 години цирк!; "Който не познава Сибир, не познава СССР" ; "Граждани, гответе се за отпадъци!"; "Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!" и други подобни недомислици.

Преди 10 ноември 1989-а за виц се влизаше и в затвора, а милицията стреляше на месо за политически послания по стените, може да потвърди фотографът Симон Варсано, автор на изпръсканите с боя за обувки надписи "Тодор Берия Живков" из центъра на София. След тази дата да разпространяваш идеи и да критикуваш властта вече е занимание, по-безопасно и от това да обрулиш черешата на бабата в съседния двор.

Но пък в цапането на паметници и при демокрацията има тръпка - промъкваш се по тъмно, гонят те с патрулки, вият сирени, затварят те за една нощ в районното и когато те пуснат на сутринта, можеш да разкажеш за преживяното пред сума ти телевизии, че и в социалните мрежи. Някои ще те изкарват хулиган, за други обаче ще си почти революционер. Важното е нелегална борба да има...



Политически рап



Парадоксалното е, че поколенията, свикнали с политизиране и идеологизиране на простичките неща от битието, получиха трайно отвращение от лепенето на етикети и лозунгарството в най-широкия смисъл на тази дума. Докато децата, които не са били строявани и отегчавани с лозунги през ученическия си живот, още от студентската скамейка напират сами да ги конструират. И понеже им се получават скучни, гледат да ги изпръскат на ефектно място по напомпваш с адреналин начин. Така някои граждани ще се подразнят, други ще се зарадват, трети ще ги снимат и разпространят, четвърти ще се мъчат да ги измият, тоест вниманието ще е в пъти повече, отколкото текстът предполага.

И откъде се взе този мързел? При толкова много книги и сайтове по темата за лозунгите наистина е срамота да не се търсят по-добри примери. От Пражката пролет са останали култови послания като: "Съветският цирк отново е в Прага - не хранете и не дразнете" или: "Каин и Авел също бяха братя". От майските бунтове в Париж през същата 1968-а се помнят и други лозунги: "Бъдете реалисти, искайте невъзможното"; "Купуват ти щастието. Открадни си го" или "Забраняването забранено"... На тях няма нужда да им се търси интересно място, нито се налага да бъдат маскирани като графити.

А и по принцип е по-добре мимикрията да бъде оставена на рекламистите, професионалните политици и пиарите, които вече показаха, че проявяват интерес към субкултурата като способ за качване на рейтинги и продажби. Дори в бившия Съветски съюз отдавна разбират предимствата на неформалното послание. През 1996-а например Борис Елцин спечели втори президентски мандат със слогана "Голосуй или проиграешь", който не само подсети публиката за предизборния клип на Клинтън по MTV, но и беше набит в главите на избирателите с рап речитатив на фона на огромен портрет ала графити.

Какво пък, превращенията са част от развитието. След като паметникът може да стане медия, а лозунгът - анекдот, не можем да очакваме агитацията да се провежда само по познатите стари начини. Но дори когато каузите са популярни, пак си струва да се помисли върху фразите и нюансите в тях. Защото тъкмо там, в многоцветието и в толерантността е прелестта на демокрацията - а не в това, че тя позволява на всекиго да се изявява като "глас народен".

Лесно е да надраскаш, по-трудно е да нарисуваш. Ще разберем, че сме престанали да бъдем предимно бедни, политиканстващи и обсебени от миналото си тогава, когато се появи нашият Банкси.