С делника горе-долу ужким знаем какво да правим, а с празника не знаем. Нямам предвид неизбежните вече инциденти с разни прекалявания - в сферата на пиротехниката, неумерената консумация или транспортната суетня. Имам предвид общото чувство, което излъчват познати, непознати и просто така - говорещи лица от екрана. Повечето приличаме на самодейни актьори, участвали в читалищна пиеска, готвена с месеци. Но ето - премиерата дошла, те (ние) с радост и сценична треска се дегизирали за представлението, пък се явила съвсем рехава публика. И си зяпала смартфоните повечето време. И режисьорът бил пийнал ли, психясал ли, но неадекватен. Съвсем преди театрото съкратил две действия и крещял в гримьорната, че Шекспир е спекулант. А сценографът изнудил участниците сами да си платят костюмите, щото спонсора го погнали за неплатени данъци... Осветителят пък си тръгнал по-рано, понеже бързал за село да прибере от тъста две дамаджани вино. Така не се намерило кой да угаси и светне накрая.

35% от хората били страдали от т.нар.



"депресия след празниците",



установили учените. Някъде мярнах, че в Мерилендския университет дори изнамерили термин за явлението, нарекли го holiday blues. Нещо като постпразничен кахър, тоест.

Занимавам ви с тази дребна божем темичка неслучайно. Смятам това явление за един от главните индикатори на нашенската, съвсем българска социална, демографска и културна криза. И в същото време го броя за световен синдром, за същностна черта на цивилизацията ни и възможния й упадък. По-долу ще поясня.

Нека първо споделя една своя невъзможна за сбъдване мечта. Тя е свързана с любопитството ми на човек писмовен, свикнал да слуша какво и как говорят хората, как се държат един с друг, как и какво работят и т.н. Е - мечтата ми, пак повтарям - невъзможна за сбъдване, е да понаблюдавам такива неща в определени моменти - моменти от по-далечното минало. При това не ме интересуват толкова нещата, които живо занимават писатели и кинематографисти - примерно какво и как е казал Пилат на Исус, разсякъл ли е Александър Македонски наистина Гордиевия възел и как - с един замах, или с няколко; бил ли е харизматичен оратор наистина Ейбрахам Линкълн и какъв му е бил тембърът... Интересуват ме други неща. Ще ми се да видя един ден на селско семейство през 1524 година, да речем. Примерно по Коледа... В Тетевен ли, в Тутракан ли, не е толкова важно. Ама такова семейство, което никой хронист не е записал, и никоя камера не е уловила. Как се будят от сън, какво си говорят и на какъв език, какво обличат, какво работят през целия ден, кой кому одобрява или не работата, и как. Още - как празнуват и как се карат, ако се карат; какви смешки и какви страшки си разправят вечер края огъня, ако си разправят, как им звучат гласовете, как се отнасят с животните и как помежду си, кой им е авторитет и колко, какво пият и ядат, защо и за какво се молят...

Мечта, няма как да стане. Никой етнолог или историк не може да ми помогне истински, знам го. За сметка на това си представихме с приятели какво ще се случи, ако светът остане без телевизия, ток, интернет и всякакви машинки, изобретени през последния век и половина. Да речем, по Коледа. Няма филми, няма музика от колонките, няма игри, няма украси и реклами. Седем милиарда и нещо седят в тъмното на свещи, трябва да си приказват един с друг. Могат, разбира се, още да ядат и пият, да се сбият, да правят любов. Това е. Масови електронни сеири вече няма, край.

Боя се, че няколко милиарда ще изпитат такава скука, че ще се запитат струва ли си да се живее такъв живот.

Та празникът е явление



с несъмнено религиозен произход и характер



Сложната символика и ритуалистика около него е била призвана да създава чувството за общност и в крайна сметка - за възможна подреденост на света. Интересно пише за празниците сред каторжниците Достоевски, мисля, в "Записки от мъртвия дом". Те, разбира се, се напиват накрая жестоко и изпопребиват един друг, ала преди това и в началото на празника с трогателна приповдигнатост гледат да се облекат по-хубаво, да общуват един с друг по-вежливо, да си създадат усещането, че са "като всички", тоест чрез общи ритуали могат да си възстановят принадлежността към света на "приличните хора", на цивилизацията. На празничните дни, три пъти годишно, властите са нямали право да ги изкарват на работа, тоест сакралната мощ на тези дати се е оказвала по-значима от всякаква воля на людете от "мира сего". Колкото и абсолютна да е била.

Днес празникът с победил "светски" модел е триумф на потреблението в неговите безкрайни и все по-рафинирани разновидности. Размиването на ритуалните компоненти, от една страна, и софистицирането на хедонистичните такива в съвременния празник, от друга, пораждат неизбежен масов дискомфорт впоследствие. Всъщност това, с което почнах. Празникът като символична проекция на стремежа към абсолюта днес се е превърнал в апотеоз на желанието да се обладае Върховното удоволствие. Този процес няма как да не е гарниран с разочарование, предвид собствената ни обусловеност и ограниченост.

Или, ако опитаме да синтезираме с лакърдия горното - стремежът към абсолюта, заместен от едноименната водка, не може да породи друго освен махмурлук.