Тази зима очакването на снега кой знае защо бе по-напрегнато, но някак не тъй всенародно. На зимните месеци им хареса да се точат топли и слънчеви, на част от населението също му харесваше тази аномалия, не искаше да знае за глобалното затопляне, а го отдаваше на благоволението на телевизионните синоптици. Но дори онези, които се наслаждаваха на добронамерения климат и на спрените радиатори, сутрин тихо дръпваха пердето да разузнаят околността - не е ли побеляла най-после. Някои - от гражданска грижа на тема "дебел сняг - дебел комат", други просто от тревога за зелето в бидоните, трети от банална човешка подозрителност - защо се бави, все пак? Примирен с отдавнашната си пристрастеност към снеговете, и аз покорно се озъртах за бели пеперуди в пейзажа, ослушвах се за неувереното почукване на снежинки в прозореца, за лай на кучета в панелната пустиня - кучетата зиме лаят различно, белите й нощи ги възбуждат. Тъй дългото очакване не ме сломи, но някак си се рутинира, улегна някак, отрупа ме със спомени за снегове и под тези спомени, под тези снегове утихна. Дори и някаква гордост се припали у мен, от това, че толкова снегове съм затаил в себе си, а там топлината все още блещука и сърцето, макар и неравно, предпазливо някак, бие. И като зърно под снега се топлят сънища, надежди, вяра и любов, предчувствия, слова. До днеска вярвам, че има в човека нещо крехко и скъпоценно, за което всичките снегове на света са нужни, за да го завият и опазят. И когато снеговете се бавят, въпреки икономията от парното, ставам неспокоен. Или поне сънувам снегове...

Снегът в Якутия най-рядко идва в тези сънища. Като че ни следваше по петите, докато летяхме "на подскоци" към Полярния кръг - щом се спускахме от небето, спускаше се и той. В отеснелите от навалица дървени аерогари завираха тумбести самовари, сибиряци топлеха ръце върху канчета с кипяток, снажни стюардеси подкарваха към полета разнежените от огъня пасажери, някои дори ги търсеха по списък.

На едно такова летище (Альокминск, запомних го поради гафа, който направих) обърках самолета. Още нямаше контрол, нито проверки за оръжие, качих се в някакъв друг, намерих си мястото. Също снажна стюардеса, Рая, ме сграбчи за ръка и ме повлече към точния самолет в другия край на пистата. Снегът се беше усилил, обилен, парещ, само тя знаеше накъде тичаме. Намерихме стълбичката, но това ли беше машината, въобще не бях сигурен. Щастлива, че се е справила и е предала чужденеца в правилните ръце, Рая ме целуна силно, до болка, като за дишане уста в уста. Изчезна в снега, без да подозира, че ще помня завинаги тази умопомрачителна, леко ментова целувка. С този спомен се научих да запомням самолетите и никъде по света не се изгубих. После светът почна да се грижи за това - и да искаш, не те оставят да се изгубиш. Страх ги е, когато им се изгубиш.

Над диамантения град Мирний слизахме заедно със снега, право към кратера на строго охранявания рудник, сякаш кацахме в чашата на футболен стадион. Долу фаровете на мощните землекопи и на огромните самосвали искряха през мрежата на снега като истински диаманти. Снегът дойде и нямаше да си отиде до пролетта, жените по улиците на градчето превързваха над ушанките сибирски пухени кърпи и очите им светеха в миниатюрната видима част на лицата като в нежно изрязано домино. От онзи град и от онази зима след време в мен се събуди такова четиристишие:



"Димяха редките огнища

покрай еленовия път.

И все по северни летища

ме опознаваше снегът."



За летищата - добре. Но еленовият път е сюжет за друг разказ. На летището (всъщност изсечена в тайгата площадка) на брега на черната река Вилюй ни посрещна фигура на извънземен, едноок и също тъй циклопично голям. Беше вкочаненият от студ скафандър на водолазите, дошли да търсят изчезнал във водите на Вилюй мъж от селото. Водата бе наистина черна, бавна и безразлична. Налята в чаша бе бистра и зовяща като сибирска водка. Вярвах, че е чиста - селцето бе ново, а хората почитаха заобикалящата ги природа. Бяха ги събрали от тайгата и тундрата и им бяха построили новички дървени къщурки. И селсъвет, кино, метеостанция. В станцията работеха три момичета от Голямата земя. Занесохме си коняка, но пихме чай, оставихме им бутилката "за после". Момичетата имаха гостенин, мрачен грузинец, който разказваше арменски анекдоти. За селцето каза: още е съвсем ново, погледнете къщите - стоят като на картинка.

Разбрахме тези думи едва в Якутск. Там новите сгради се пъчеха сред разкривени, килнати постройки от предишни десетилетия. Сякаш чудати фигури в нетрезво състояние бяха застинали във всевъзможни пози. Странното е, че комините им пушеха, прозорците светеха и през вратите им влизаха и излизаха граждани с вдигнати яки - някои от тези сгради бяха магазини, гостилници, дори една поликлиника. Дамата, която ни обясни всичко това, бе от Института за вечния лед. Всъщност онова, което се намира под почвения слой в тази част на Сибир, не е точно лед. Наричат го "мерзлота". Това е пръст, корени, минерали, животинки, смразени от хилядолетния студ. В Института за вечната мерзлота има вертикална шахта, дълбока стотина метра, слиза се с асансьор. В нея можеш да разгледаш строежа на тази неразбиваема ледена материя, която обвива планетата в тази й част. Не вкаменени, а вледенени растения, охлювчета и знаци от миналото - можеш да си изчовъркаш нещо, но няма смисъл - на повърхността то ще се стопи в ръката ти. През лятото (горещините тук са убийствени) горният слой се размеква, разтопява и се превръща в тресавище. Виждал съм снимки на железопътна линия, накъдрена на осморки от тази смяна на заледена със заблатена земя. Та така и къщите...

Когато се постави къща върху якутска почва, тя започва да въздейства на топлообмена под себе си. Хилядолетният температурен баланс се нарушава и постройката един ден "тръгва" в непредвидена посока. Институтът разработва хитроумни технологии за удържане на сградите във вертикално положение. Все същата дама ни обясни принципа на тази новост. Обясни го сбито и ясно, но аз го запомних мъгляво. Постройката се издига на колони, в които има кръг от вградени тръби с течност или газ. Колоните са дълбоко в земята, а на върха има хладилна инсталация, която охлажда течността (газа). Охладеният пълнеж слиза долу, на дъното, където изстудява околния слой и му пречи да се топи. Отработената част се издига нагоре - за да бъде отново охладена. Целта е сградата да се държи изправена, на "крака". Имам и чертеж на тая система, направен на ръка, на гърба на пощенска картичка. На лицето й е мамут, от онези, които по тези места периодически намират в същата тая мерзлота. Стеснително пишат, че месото им е тъй запазено, че кучетата охотно се гощавали с него. Но колеги от местната преса на ухо разказваха, че всъщност с мамутските останки благодарно поминували дистрофичните лагеристи от якутските колонии на Гулаг. Когато още имало Гулаг.

Такива мисли в очакването на снега. Винаги съм го знаел: ако няма с какво да започнеш, започни със снега.

Сега разглеждам скицата от картичката. Две елипси, всяка придружена със стрелка. Едната нагоре, другата надолу. Твърде ясно, за различни случаи от живота. Би могло например да спаси държавата. Да я закрепи изправена, "на крака". Горният слой понякога да слиза долу, долният - да се изкачва. Да се зареждат с каквото трябва и да го отдават на ползу роду. Здравословна циркулация. Когато трябва студ, когато трябва - жар. Когато трябва - страст и саможертва.

Но това са вече мечтания. Почти като мечтанията за сняг. Е, снегът все пак се сбъдна! Дойде като по знак от синоптиците и пак по същия знак си тръгва. Остава куплетът:



"А падащият сняг полека

увеличава тежестта

по раменете на човека

и раменете на света."



Остава и вечното, повтарящо се всеки път удивление: дори когато снегът си отиде, тежестта остава...