82% от българите биха гласували страната да остане част от Европейския съюз, ако тази тема се подложи на референдум. 85% от румънците биха отговорили по същия начин. Данните са от най-прясното международно изследване на "Галъп Интернешънъл", проведено в 14 европейски държави. Проевропейските настроения са най-силни именно у нас и в Румъния. Средното ниво на положителни отговори е 68%, някъде е още по-ниско, във Великобритания - очаквано - пада под половината.

Всичко това се случва на фона на все по-дълбоката криза на европейския проект, даже не просто криза, а натрупване на кризи - икономически, социални, бежански, геополитически, дългови и какви ли не още. Случва се, когато водещите фигури на съюза, сред които Юнкер и Шулц, предупреждават за реалния риск от разпад на европейското обединение. Случва се, когато еуфорията от присъединяването у нас отдавна е отшумяла, златният дъжд не се е реализирал, а периодът на членството е съвпаднал с тежки икономически трудности.



Но защо се случва



Французите и германците демонстрират еврооптимизъм над средното ниво. И това е нормално, защото тези два народа схващат ЕС като свой проект, инвестирали са твърде много в него, за да се откажат току-така. Остта Париж-Берлин е била и е водеща за Европа не само в залите за преговори на политиците, но и в съзнанието на хората. Също така нормално е евроскептицизмът да расте в страни, ударени по-силно от кризата и дори вкусили някои от горчивите плодове на европейската антисолидарност - като Гърция или Италия. Най-бедните обаче - България и Румъния, са най-малко склонни да се разделят с масата на богатите.

Едното възможно обяснение се крие в ниското самочувствие на българи и румънци. Гражданите на по-старите, а особено на по-западните членки смятат, че техните държави правят ЕС, че това, което става, е резултат от действията и бездействията на техните елити. Ето защо разочарованието от собствените национални правителства неминуемо прелива и в разочарование от "тяхната" Европа. У нас Европа не е "наша". Ние принадлежим към нея, ние я ползваме, тя ни влияе, но се развива вън и независимо от нашите намерения. В светлината на подобна нагласа колкото по-недоволен си от националния елит, толкова повече подкрепяш европейския. В качеството му на нещо различно, на алтернатива. Впрочем личи и по други социологически данни. По времето, когато Меглена Кунева беше еврокомисар, имаше най-високият рейтинг в държавата. Когато се завърна в националната политика, този рейтинг се сви до традиционни за националните политици равнища. Сега Кристалина Георгиева се ползва с най-високо доверие. Ако рече да се прибере тук, и тя ще забележи как процентите й слизат надолу, подобно на етажите в светлинното табло на повикан от партер асансьор. И то без непременно да е повикала асансьора заради нещо конкретно. Това е така, защото Кунева се схващаше, а Георгиева се схваща от обществото като европейски политик. Следователно - може по дефиниция да получава подкрепа.

Същевременно в този все по-сложен, несигурен и объркан свят, в който масовизираният тероризъм, социалната беззащитност и имперските апетити си подават ръка върху гърба на хората, е много важно да имаш усещането, че все пак си някъде, че не си изолиран, че си част от нещо. ЕС, вярно, не е раят на земята и не дава на всекиго според потребностите, макар често да взима от всекиго много повече от възможностите. Но е структура, в чиито рамки



можеш да се надяваш, че не си сам като народ



Ще възразят, че мнозинството българи са свързани емоционално повече с Русия, отколкото с ЕС. Емоцията невинаги замъглява политическия реализъм. Отново има налице изследвания, които сочат крайно скромен дял българи като желаещи да се присъединят към Евразийския съюз. Първо, никой не ни го предлага. Излишно е да питаш дали пелмените са с телешко или с гъби, ако в менюто фигурира само крем супа с брюкселско зеле. И второ, Евразийският съюз стои отдалечен от нас. В самото му название се напомня за Азия, а ние мислим модерното си съществуване на народ като откъсване от Азия. Аргументът "Щом толкова харесваш Русия, отивай там" е изключително примитивен. По същата логика, ако изпитваш състрадание към бежанците, трябва обезателно да се метнеш на лодка и да тръгнеш по Средиземноморието. Русия за нас в момента не е реален политически избор. Политическият избор е Европа и той бе направен и отляво, и отдясно.

От този политически избор, потвърден в последното проучване, не следва, че ЕС вдъхва големи очаквания в българското общество. Такива действително имаше, основно по линия на надеждата, че под европейски натиск ще се променят към по-добро някои от недъзите на българската икономика, социален модел, съдебна система. Все повече хора виждат, че европейските препоръки присъстват, но политическият елит вече достатъчно обиграно ги заобикаля. По-рано политиците сякаш се опасяваха от негативни европейски реакции на поведението си. Сега са по-спокойни. ЕС видимо си има достатъчно проблеми, за да се нагърбва с нашите. От България като че ли искат две неща: да поддържа някакъв минимум от стабилност, за да не провокира социални конфликти, и да бъде така добра да пази своята престъпност в границите си, а не да я изнася на Запад. Ако тези условия биват съблюдавани, Брюксел може и да примижи на отложеното въвеждане на европейски стандарти. А и Европа, въплътила от толкова време мечтата на много българи за по-добър, подреден и достоен живот, все по-трудно защитава претенцията си. Хората у нас, които с повод и без повод приказват за Терминал 2, започват да си дават сметка, че



на отсрещното летище не ги чака червеният килим



и множащото се изобилие от кандидати за европейски живот все по-стабилно ни отдалечава нас, българите, от "работата на Запад".

Ние искаме да останем в ЕС дори само по две причини: свободното пътуване и европейските програми. В битка за последните наскоро проведохме цял местен вот. И ще продължим да подкрепяме европейския проект, защото не е еманация на въображаемо светло бъдеще, а нещо съвсем истинско. И тук не говорим за ценности или напудрените клишета на брюкселския нов говор. По исторически сложила се традиция ще се задоволим с толкова, колкото ни дадат. В този смисъл няма условия за разочарование. Докато няма жизнена алтернатива на нашия избор, той ще си остане. Не ни е за първи път. Разочарование голямата част от българското общество не изпитваше и към Съветския съюз през 1989 г., каквото и да разправят къснооглашените русофоби. Напротив, от СССР вееше хубавият вятър на доброто. Хората четяха съветски вестници и списания. Собственото ни дисидентско съсловие се позоваваше на Москва и учредяваше клуб не за нещо друго, а тъкмо за защита на гласността и преустройството. Което не попречи броени месеци по-късно всичко това да се сгромоляса. Но да се сгромоляса отвън, не откъм българския му преден пост.

Тези 82% от респондентите, които декларират, че биха гласували "за" на референдум за оставане на България в ЕС, на практика съобщават две неща: първо, че европейският проект няма да бъде предаден от българите и опасността от разпад идва не от нас; и второ, че промените, които стават все по-належащи, за да се спаси идеята, няма да тръгнат от нашите ширини. Ние лоялно ще изчакаме други да изработят и вземат решенията, стига да могат.