Като прелиствах страници от Симеон Радев заради някакви подробности, попаднах на няколко реда, в които той разказва, по-скоро споменава, любопитен епизод от времето на своята дипломатическа служба. Случката се разиграва преди повече от век и именно с това стъписва: нищо не се е променило в манталитета на българските управници, на имащите някаква власт и положение в охотата им да смесват личния свят на гражданина с неговото място в обществото. Вярно, тези две неща и така са достатъчно свързани, но вярно е също, че едното не винаги предопределя второто и още по-малко има значение за оценката на неговия принос и неговото дело.

"След подписването на мира в Букурещ - пише Симеон Радев - другите членове на делегацията веднага си заминаха, а аз останах за връзка. Така получих своето назначение за пълномощен министър в Румъния. Подир известно време дойдох в София на доклад и поисках, както му беше редът, аудиенция от цар Фердинанд. Той най-напред не иска да ме приеме и ме прие само след като заявих, че няма да се завърна иначе на своя пост. Аудиенцията бе много интересна. Няколко деня след нея повика ме в двореца Добрович. Каза ми: "Негово Величество ме натовари да ви предам от негова страна, че намира несъвместимо с високото положение, на което ви е издигнал, да се явявате в кафенетата с вашите стари другари."

Столетие и нещо след този "съвет," изпитвам ярост, нелеп гняв ме обхваща от такава височайша намеса в частния живот на един достоен мъж. Самият той, обаче, го коментира по-спокойно, макар и достатъчно твърдо. Намира съвета на монарха за уместен, ако става дума за връзките и приятелствата му в чуждите столици, където има честта да представлява България и където това е неговата работа. Що се отнася до софийския му кръг, това си е негов личен избор. "Аз не обърнах внимание на това мъмрене - завършва той. - Още същата вечер бях в Казиното с моята компания."

От същия спомен добиваме представа за "компанията", с която Фердинанд настоявал да скъса. Това са приятелите и събеседниците на С. Радев от две софийски заведения: кафене "България" и Казиното. Ето имената, които ще бъдат познати на читателя. Кафене "България": Цветан Радославов, Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Пейо Яворов, Асен Златаров, Димитър Михалчев, Григор Василев, Рашко Маджаров. Казиното: Елин Пелин, Кирил Христов, Цено Тодоров, Трифон Кунев, Димо Кьорчев, Димитър Бояджиев. Това е най-съкратен преглед на личностите, с които Кобургът е настоявал неговият дипломат да не се "явява". Добро попадение, ако е искал да състави примерен списък на българския културен елит. И много лош късмет, загдето е попаднал на Симеон Радев, който да запише и обезсмърти абсурдната му претенция.



Но защо ви разказвам това



Преживяхме и ние такова време, в което трудът, качествата и житейските резултати на гражданина нямаха такова значение, както произходът, убежденията и приятелския му кръг. Неговата полезност, приносът му, дарбите му като да се "преизчисляваха" с някакъв коефициент, известен само на служби и началства, и по това изчисление го подреждаха на мястото му в обществото. Аз наричах това "коефициент за подозрителност" и го имах за една от най-големите неправди на нашия живот. Писателят, смятах (смятам го и сега), не е неговата симпатичност, добрина или лошотия, не е неговото пиянство или неговото въздържание, нито неговата семейна вярност или неговото донжуанство; не е неговата лоялност или неговото несъгласие, нито неговата идейна преданост или интелигентска резервираност, още по-малко е неговата здрава или "гнила" среда. Писателят - това са неговите книги и те са, които го подреждат при талантливите или слабаците, но и при патриотите или продажниците, при прогресивните или "упадъчните" автори.

Критик беше охулил добродушен поет, обявил го за упадъчен и силно го бе разстроил. Защо упадъчен, жалеше се поетът, защо не направо прокълнат? Прокълнатите поети (за онези, които не си спомнят) бяха кумири в световното небе на поезията. Нямаше как да те причислят към тях само защото се движиш в неподходяща среда. А нашият поет го бяха писали за упадъчен именно заради това.

Не съм пил толкова често кафе с Иван Радоев и ми беше нужно много време, за да схвана, че когато го правя, това не остава незабелязано. Погледнато откъм поезията му, той не трябваше да тревожи официалния литературен салон. Имаше текстове като "Балада за бригадирския шинел", "Напиши писмо на граничаря", "Светът е малък", "Червено и кафяво", които би трябвало да го държат извън всяко подозрение. Но изглежда ония, за които това имаше значение, са живели с предчувствие за мястото му в събитията, които предстояха. (Това им предчувствие после гръмогласно се потвърди.) И всеки път, когато сме изпили по кафе (повечето пъти случайно), все някой се е намирал да подметне за това. Все някой ще подпита - не толкова, защото смята, че ще му призная нещо, а просто да ми подскаже, че тези кафета не остават незабелязани. Не казвам, че такива неща ни разстройваха. Пиехме си кафето и каквото друго ни се пиеше с когото си поисквахме, но беше тъпо, тъпо и безсмислено и намираше отражение единствено в класациите, които държавата правеше на своите писатели. За повечето от тези писатели обаче въпросните класации нямаха никакво значение. Особено като знаехме как ги подреждат...

За голямо учудване царската традиция да се дават указания (от намеци до санкции) за частния живот не отпадна с идването на демокрацията. Писателската общност се раздроби и в началото на прехода двата й по-големи дяла необяснимо враждуваха. Другаруването с лица от другия лагер се третираше като осъдително. Колеги се разминаваха по улиците или си кимваха незабележимо. Направо да ти падне шапката! Хората си имаха причина: едната писателска общност се радваше на щедро финансиране и всеки, уличен в нерегламентирани връзки с "врага", рискуваше да го отбият от гърдата на демокрацията.

Запомнил съм излагацията на известен белетрист, който през осемдесетте идваше в сп. "Септември" в края на работния ден и в компанията на прозаиците от редакцията се отправяха към писателския клуб. Имаха си маса, имаха си приказка.



А как го почитаха само, как го гледаха в очите!



Сигурно му харесваше да им бъде ментор, помагаха му и в житейските дела. Излизаха почти всяка вечер, бяха неразделни. Всичките - заедно с него - членове на БКП. После избухна демокрацията и човекът премина на другия бряг. Няма лошо, може и да му е идвало отвътре. Намериха му хубава служба, помня, че му оправяха някакъв заплетен имотен проблем. Тъпото е, че спря да говори на приятелите си от списанието, на улицата не ги поздравяваше дори. С мен се здрависваше, но някак важно, отчуждено. Сякаш и гърбът му се озърташе.

Не е за вярване, но така беше. Перяха се не само биографии. Перяха се приятелства, симпатии, писатели с купища книги се докарваха на новата власт. Достатъчен беше само някакъв знак на лоялност и дори творчеството им минаваше спасително очищение: забравяха се стиховете за Вожда, за Дзержински, забравяха се Априлските сърца. Но само на онези, които обявяваха лична преданост и подходяща партийна нагласа. Творчеството им нямаше значение, както и... преди. Нямаше значение също и за новите списъци, които скоропостижно бяха обявени.

За онзи, който вярва в изкуството, тези разпространени "дворцови" капризи на властта не значат нищо. Не важат. Има тайни, които никое началство не знае, понякога и самият творец не ги знае, но инстинктивно ги съблюдава. А компромисът и шикалкавенето обикновено завършват с безплодие и печал. Дори за автори със статут на живи класици. Имам примери и за това, но някой друг път.

В една знаменита, а днес почти забранена поема ("В меката есен") Валери Петров въвежда образа на мъжа със значката. Та този мъж... "вчера петно си лепнал, знаеш, на ревера" и бърза да го скрие под значката. Поемата е отпечатана за пръв път преди 55 години. Изглежда тогава химическото чистене не е било така разпространено и достъпно като днес. Но и в наши дни чистотата за мнозина не е постижима. Значките не са на мода, затова пък има... стикери.

Прочее, стикер могат да ти лепнат и без да се усетиш...