След неколкомесечни спорове Националната агенция за приходите публикува указания за прилагането на т. нар. данък "уикенд", или данък "всеки ден". Става дума за данъчното третиране на активи, за които е приспаднат или може да бъде приспаднат платеният ДДС, ако те се използват смесено - и за фирмени, и за лични нужди. Текстовете вероятно са втрещили мнозина собственици на малки фирми, и то с основание.

Нека първо уточня, че Министерството на финансите и НАП имат пълното право да търсят решение на проблема с неправомерното ползване на данъчен кредит за смартфони, коли или жилища, които не се използват за производство на стоки и услуги. Такава е логиката на ДДС. Не е погрешно да се отказва данъчен кредит в този случай или ако такъв вече е ползван, да се иска начисляване на ДДС - при положение че фирмата де факто извършва услуга на съответния служител, който ползва колата или смартфона.

Тънкият момент е как двойната употреба на даден актив да се документира и докаже. Тук



властите търпят провал



През септември 2015 г. МФ предложи законопроект, който предвиждаше да се декларира (забележете, предварително!) всяко такова ползване на актив над 700 лева за лични цели. Неподаването на декларация според НАП би се приемало като мълчаливо признание, че активът се използва само за лични цели. Това изобщо не беше разяснено преди публикуването на проекта и когато след серия публикации се надигна възмущение, МФ би отбой. Един от междинните варианти предвиждаше да се приема, че 30% е за лично ползване, а останалите разходи да се признават. Но депутатите бяха решителни и отхвърлиха това правило, както и декларирането на личното ползване. Данъкоплатците си отдъхнаха, докато не бе публикуван проектът за изменения в правилника за прилагане на закона. И тогава, о, ужас, стана ясно, че така нареченият данък "уикенд" си е там, цял и непокътнат. Става дума за текстовете, според които, ако е бил ползван данъчният кредит и впоследствие стоките или услугите се употребяват за лични нужди, се приема, че фирмата извършва доставка на собственика или служителя, което води до начисляване на данък. Тези текстове са в закона от много време, въпросът беше как да се прилагат. Но депутатите бяха изненадани, дори се чуха призиви за оставка на финансовия министър.

Тази история води до поне два важни извода:

Първо, добре е в парламента да има повече хора, които разбират какво гласуват или поне си ползват съветниците по предназначение.

Второ, тъй като дяволът обикновено е в детайлите, последната дума е на администрацията.

НАП даде всичко от себе си и публикува уникално указание.



То е разбираемо само за НАП и данъчните консултанти,



обременително е и смело прекрачва границите на закона в името на по-добрата събираемост. Два примера: Превозът на служители от местоживеене до месторабота ще се признава само ако е с организиран транспорт по предварително определен маршрут и обозначени спирки. Такива условия няма нито в закона, нито в правилника. А ако активът изобщо не е ползван - нито лично, нито служебно, но може да бъде използван за лични нужди, НАП пак изисква да се прилага пропорционално разпределение на разходите. Тези и подобни изисквания ще доведат до много спорове между приходната администрация и бизнеса. И тъй като тежестта по доказването е на НАП, самите инспектори едва ли са във възторг от подетата кампания. Съдът ще бъде затрупан със съдебни дела, а крайният резултат е много съмнителен.

Но не бива да се сърдим на НАП - от данъчните се иска да полагат усилия и да проверяват. За да запазят позициите си, те са готови и да броят кламери, ако трябва, щом така е наредил прекият ръководител. Правят го, дори когато са с ясното съзнание, че ако работата стигне до съд, НАП ще загуби. Когато данъчната администрация



губи дела, не тя понася санкцията



Разходите са за сметка на данъкоплатците.

Затова НАП не се тревожи, че ще загуби времето на данъкоплатците в играта на котка и мишка. Тази преценка за ефективност не й е вменена като отговорност. Това би трябвало да е работа на висшестоящите - министъра на финансите, правителството, депутатите. Те са длъжни да направят така, че данъкоплатците да бъдат облекчени в спазването на задълженията си.

А ето какво пише Европейската комисия в доклада за макроикономическите дисбаланси в България, публикуван през юни 2015 г.: "Високите разходи за спазване на данъчното законодателство са основно предизвикателство на бизнес средата в България и подобряването на ефективността на данъчната администрация е ключово. Въпреки относително ниското данъчно бреме,



системата за събиране на данъци в България е една от най-обременяващите в ЕС



за малки и средни предприятия... Броят часове годишно, изразходвани за спазване на законодателството, е много висок в България (454 часа годишно спрямо 189 средно за ЕС), както и броят плащания, изисквани през годината от един средностатистически бизнес".

Почти във всички европейски страни има изключване на активи за лична употреба от правото на данъчен кредит (или съответно презумпцията за безвъзмездна доставка, станала у нас популярна като данък "уикенд"), като е дадено право на избор или е приложен алтернативен, опростен режим.

В Полша също има ограничения за приспадането на ДДС за активи, използвани извън целите на независимата икономическа дейност на лицето. Правото да се приспада ДДС е ограничено по отношение на леките автомобили и стоките и услугите, свързани с тях. Признава се само 50% от платения ДДС, освен ако автомобилите не са за препродажба, таксиметрова дейност или лизинг. Само ако се иска 100% приспадане на ДДС и се твърди, че колите се използват само за бизнес, се налага да се води отчетност, включително пътни листа, километраж и т.н.

В Естония преди година бе решено, вместо да се облага използването на леки коли за лични цели, да бъде ограничено до 50% правото на данъчен кредит. За разлика от България, това се отнася за леки автомобили с до 8 места и до 3.5 тона. (У нас за коли с под 5 места изобщо няма данъчен кредит.)

Ирландският закон е интересен с това, че поставя като условие за приспадането на ДДС колите да имат ниски емисии на въглероден диоксид, както и поне 60% да се използват за бизнес нужди. Тоест не се налага да се води детайлна документация, ако е надминат този праг.

В Дания има дерогация (изключение от правилото), като се прилага фиксирана ставка при лично ползване от 40 датски крони (малко над 10 лева) на ден, която може да се ползва за максимум двадесет дни за календарна година и е по желание на лицето. Сумата е определена от датското правителство въз основа на анализ на статистическите данни.

Наистина



има страни, в които изобщо не се приспада ДДС за леки автомобили



(както и у нас не се признава за коли с до пет места) с изключение за лизинга или за таксиметрови коли. В повечето страни не се признава изобщо данъчен кредит и за разходи за развлечения или за храна и напитки. За другите разходи, които може да са и за лични цели, има опростени правила - например в Унгария се признават 70% данъчен кредит за телефонните сметки, в Дания - 50%, колкото е процентът и за фактури за хотелски нощувки. Никой не се занимава да брои кламери.

От тези примери научаваме, че колкото и сложен да е въпросът с личната употреба на активи (основно коли), повечето държави от ЕС са намерили начин да го решат, без да обременяват излишно данъкоплатците. Очевидно е, че едно просто решение (например 50% данъчен кредит по избор) е за предпочитане. Дори ако процентът на използването на колите за лични цели е по-нисък от 50%, много данъкоплатци биха предпочели това, вместо да спорят с администрацията.

Преди да представи указанието си, НАП заяви, че ще проучи европейския опит. Но резултатът е сложен текст, стоварен в последния момент, който при това няма правна стойност. Очевидно последната територия, която чиновниците биха отстъпили без бой, е правото да определят задължения по свое усмотрение.