"Понякога ни е трудно да се концентрираме какво говори учителят, защото ни е много студено и се разсейваме. Нямаме прозорци и врати в класните стаи. Но земетресението донесе и добри, и лоши неща", философски разсъждава 15-годишният Махарадж Шреста. Първият трус - този, за който говорят по света, срива до основи училището на Махарадж в село Сингати. В тази част на Непал обаче повече говорят за втория трус, защото епицентърът му е точно тук - на 133 км от столицата Катманду, в областта Долака.

През 2015 г. Непал пострада жестоко от две адски земетресения - 7.8 по Рихтер на 25 април, а след това 7.3 на 12 май. Между тях - стотици вторични трусове. Загиват 8693 души по официални данни, над 22 хил. са ранени. Казват, че ако първият трус не е бил в събота, когато хората са по полето, а децата - извън училищата, жертвите са щели да бъдат значително повече. Над половин милион домове са тотално разрушени, още 275 хил. - частично. Близо 7100 училища са сринати. 14 млн. непалци - половината от населението на страната, са засегнати от катастрофата.

Девет месеца по-късно в Непал е зима, а Махарадж заедно с десетки други деца учи във временни класни стаи, направени от ламарини нагоре в планината. До там вече седми месец децата стигат след 20-30 минути трудно изкачване по стръмен път. На 12 май Махарадж и неговите съученици тъкмо помагали на учителите да пренасят материали, за да изградят временното училище, в което учат сега, когато станало второто силно земетресение. "Всички се уплашиха, малките започнаха да плачат, разпитваха за родителите си. Успокоявахме ги, че всичко ще е наред и всички ще са живи", разказва Койа, учителка по непалски език.

В Долака майското земетресение се оказва по-опустошително. Стотици хора са се изселили от селата към основния град Чарикот, други са се преместили в съседните села, защото в техните не е останало нищо. Сингати, селото на Махарадж, е почти изцяло сринато, а на много места руините все още стоят, почти година след трагедията. Ако вдигнете поглед, ще видите зелени планини, в подножието на които тече спокойно разлята река.



Пищната природа само подчертава мизерията



на хората. Следите от земетресението са навсякъде - от грамадното парче скала насред реката до останки от домове и стърчащи железа. Цял хълм се е свлякъл към селото и заплашва всеки миг да загуби крехкия си баланс и да помете останалите къщи. Заради тази опасност властите искат да изселят жителите на Сингати някъде другаде. Хората обаче не са съгласни да напуснат земята на дедите си и повеждат кампания "Спаси града", разказва Винод Тама. Той е загубил къщата си, родителите му - също. Чичо му е загинал под срутените стени. Сега всички живеят във временни постройки - палатки, ламаринени бараки. Мястото се счита за толкова опасно, че след земетресението властите дошли с хеликоптер, защото не посмели да използват пътя. Обещали помощ за вдигането на подпорна стена, но оттогава - нищо. Непосредствено след трагедията от правителството раздали по 15 000 рупии на пострадалите (малко над 140 долара) за палатките и още 10 000 рупии (около 95 долара) за храна. От местната управа на Долака казват, че тепърва правителството ще отпусне по 2 млн. рупии на семействата, за да построят къщите си наново.

Тези пари обаче са крайно недостатъчни, казва учителят по английски в Кокана - залепено за Катманду градче, сред най-засегнатите в долината от априлския трус. "За да построя къща с две стаи, както сме строили досега според нашите традиции, ще са нужни около 10 млн. рупии. Ако обаче трябва да се спазват новите изисквания на правителството за строителство, което да е устойчиво на земетресения, ще са нужни 20-30 млн. Един тон тухли струва 10 000 рупии, а преди кризата с горивата и блокадата на индийската граница струваше 8000 рупии", изчислява той.

Освен че е зима, а възстановяването на страната е мираж, Непал е в епицентъра и на друга криза - от миналата година границата с Индия е блокирана от малцинствената група мадеши, а Непал получава 100% от горивата си оттам. Мадешите искат промяна в току-що приетата нова конституция и повече права за малцинствата. Преговорите с правителството вървят, но решение все още няма и изход не се очертава. Дали може да избухне нова гражданска война само 6-7 години след последната е въпрос, който обикновените хора в Катманду категорично отхвърлят, а пък самите мадеши уклончиво отбягват.

Макар в Катманду да няма толкова тежки поражения от миналогодишните земетресения, кварталите около столицата са силно засегнати. В Кокана, където живее основно коренното за долината на Катманду население - неварите, връщането към нормалния живот се отлага за след четири-пет години. В априлския трус градчето е дало 11 жертви, а 700 къщи са разрушени. Снимките на загиналите са окачени на плакат близо до централната улица, не че ще бъдат забравени. Просълзена, Майа сочи разрушената си къща и казва, че често я сънува. Вече девети месец тя, 19-годишната й дъщеря и 16-годишният й син живеят на палатка. Готви се на огън и докато той грее, е топло и светло.



След това градът потъва в мрак,



а нощите са мразовити. В края на декември местни медии съобщиха, че за една седмица петима оцелели в земетресенията са загинали от студ в палатките си.

Тридели стои пред останките от триетажната си къща и си спомня, че на 25 април е била на полето заедно със свекърва си. За щастие никой не е бил вкъщи. "Ако не беше през деня, и то в събота, щеше да има много повече жертви", казва Майа и сочи към съседите, които загубили възрастен роднина в развалините. Но стават и чудеса - едно от семействата било затрупано с малкото си дете в продължение на дни, преди да бъде измъкнато от руините.

"В тази стая се събирахме с още над 40 жени от града, пеехме песни и изпълнявахме всички ритуали, преди да отидем заедно на площада. Това е традиционна къща за нас - от тук започваше фестивалът Шикали в края на октомври. Сега не се събираме никъде, а така ми се иска да имаме пак такова място. Затова искам да построим отново тази къща", разказва Херабаду Начимайа. Трите етажа на нейния дом все още са един върху друг, но по стените криволичат огромни пукнатини и стълбите се държат на косъм - за обитаване не може да става и дума. Това е къщата на мъжа й, в която живеят като семейство от 30 години. Той е в чужбина, за да изкарва пари - като огромна част от сънародниците си, които попълват редиците на новите роби в арабските емирства (според местен журналист всеки ден емигрират по около 2000 непалци). Херабаду е късметлийка, защото има втора къща, където живее със сина си, но и тя не е устойчива на земетресения. Преди катастрофата семейството се е водело заможно, а и уважавано заради тържествата. Днес са останали само спомени за това време.

Близкото до Катманду село Бунгмати също е разрушено - за



вековния будистки храм



на площада напомнят само основите. В края на януари тук пристига правителствена делегация и лично министър-председателят обявява, че възстановяването на домовете започва. Седмица по-късно от височайшата визита е останала само една карта с обозначени места за възстановителни работи. По стените на сградите край площада са разлепени бели листи, на които на местния език и на английски са написани послания като "Днес ние се нуждаем от безопасни къщи", "Да запазим идентичността си при реконструкцията" и пр. В Непал има правила за строителство на сгради, но те масово не се спазват и защото хората строят според техния си обичай. Сега обаче повече хора са склонни да спазват правителствените изисквания.

Високите обещания не вдъхват надежда в Бунгмати, че възстановяването ще започне скоро. Но въпреки трагедията няма да чуете тези изтръгнати от нормалния живот хора да се оплакват. "Така да бъде - не трябва да драматизираме, това е трябвало да се случи", се чува от всички. Все пак неофициално едно от семействата споделя, че "тези, които са по-близо до местната власт, браманите (доминиращото в Непал малцинство), получиха повече помощ". Това е единственият намек за дискриминация при разпределянето на помощта. Казва го семейство, което живее в палатка край полето. Не смеят да се надяват много, но все пак правят планове да си построят наново къщата. Колко ще им отнеме - "може би четири-пет години". Част от обяснението може би е фактът, че в Непал дискриминацията е повсеместна и със стотици години традиция - според това към коя каста или етнос принадлежиш, а жените са двойно дискриминирани. Затова и в Долака не се бунтуват, ако помощта стига предимно до засегнатите райони край Катманду. В Катманду пък неварите знаят, че преди тях други, "по-близки" до властта, ще вземат първо помощ. Така накрая земетресението, което не подбира касти, задълбочи още повече пропастта в обществото - днес бедните са още по-бедни, а богатите - още по-богати.

----

Репортажът е направен със съдействието на Европейската комисия и Международната група за правата на малцинствата (MRG).