София никога не бе любезна към мен и чувствата ни са взаимни. Но улиците й обичам. Усещам ги като част от своята капризна и болезнена обвивка, в която търся защита от остриетата и ръбовете на съществуванието. Най-близки приятели отдавна знаят: ако има лоша новина, кажете му я на Калин на улицата, там по-лесно ще я преглътне. По улиците на София съм написал повече стихотворения, отколкото където и да било в този живот. Улицата е и прекрасна форма на самота, изпълнена с лакти, глъч и трамваен дрън. Познавам улиците и площадите по звуците им: попитайте ме за някой магазин или дори книжарница - ще ме затрудните. Местата на уличните музиканти се запечатват в съзнанието ми най-дълбоко. Но това беше вчера: измряха или ги пръснаха - няма ги вече там, където съм ги "регистрирал".

Може би затова глас на електрифицирана цигулка на необичайно място ме спря да послушам. Пред безистен насред града набит юнак с папийонка потропваше с крак и се обливаше в популярна мелодия. Сарасате, нещо от "Цигански напеви", но видоизменено, танцувално. От усилвателя му излиташе съпровод. Виждах го за първи път, пред кубинките му се бе килнала ушанка. Толкова много звук от една цигулка идваше в повече, безистенът го усилваше и го издишваше върху площадчето, свикнало на улични музиканти както никое друго в града. И все пак пиесата бе "пипната" много умело, майсторски бе пипната, минувачите забавяха стъпки, някои спираха, отваряха чанти и портмонета. Цигуларят въртеше очи, кимаше с глава, кършеше рамене, трамваят мина и той махна на ватманката. Момент! Махна й с ръката, която държеше лъка, с лъка й махна, дяволът. А цигулката не прекъсна, Сарасате звучеше като излян от тонколоната и почти никой от слушателите не забеляза. Само сивокоса дама, понесла огромен накрайник от прахосмукачка, високо се изсмя и презрително го чумоса. Юнакът припечелваше на запис! Не само съпроводът, и "солистът" бе записан и незнайно дали същият този, или някой друг, истински музикант звучеше пред нас, а нашият предлагаше само чупки и изразителни погледи.

Това в музиката не може никого да учуди. Виждали (т.е. чували) сме го неведнъж и на концерт. Плейбекът превзе естрадата, за чалгата да не говорим. Страдат и се превъзнасят на сцената, а микрофонът само им пречи. Но това е бизнес, никой не се възмущава. Докато тук, на улицата, шокира. Излязъл си да изкараш някоя пара, от всеки минувач поотделно я чакаш и всекиго поотделно баламосваш, в очите го подиграваш. Не върви някак, по-точно - никак. Е вярно, пълно е с фалшиви паралитици и недъгави, с ненужни гърбици и патерици. Но това са повече симулации и реквизит. И поминък също. А твоето е цигулка! И ти, момче, си уж свирач и артист и цапаш музиката, а не само честта си!

А може... А може въобще да не си музикант, и може просто да си отмъкнал това изпълнение и да въртиш чуждия запис и с едно око следиш какво капе в ушанката, докато си играеш етюда...

Така де, ядосах се от няма нищо. Иначе това било отдавна и широко разпространено. Европа, казват, била пълна с африканци, полюшващи се пред уредби с екзотични мелодии. Уличните музиканти са част от културата на множество страни, там на това препитание се гледа с нежност. Но ето, че и в грижливо изрисуваните им, чисто преметени градове нахлуват тълпи от имитатори и разменят за честни монети своята музикална измама. Е, чували сме, нали: "музикална фантазия", "музикален момент". Сега и музикална измама. Трябва да свикваме.

Защото с другите измами отдавна сме свикнали. Нищо ново няма в цигуларя на площада. Откога-откога нас ни купуват и продават с чужди идеи, с чужди естетики, с чужди поетики, с чужди вдъхновения, озарения и творчески попадения. Просто и логично: нищо не измисляш, нищо не създаваш, дори измисленото вече не пресътворяваш - само жестикулираш на авансцената, на трибуната (и на площад, разбира се, също; без площад не може), а словото се лее, лее - някак извън теб самия. Слушали сме речи като изговорени от вентрилози. Чели сме рецензии и статии, издиктувани по червения или по друг телефон. Или научни трудове, слепени от цитати. Както и приказките на телевизионери със слушалки в ухото. (Напоследък се разшумя и за декларация, написана в съседска легация,за да бъде изрецитирана в парламента.) Политическите буфосинхронисти - това ние сме го преглътнали. А на улицата се нервираме. Не сме съгласни. Улицата все още е територия на свободата - поне във фантазиите ни. Е, наистина във фантазиите. И само там. Защото улицата - това са минувачите, навалицата, тълпата, както и всеки от нас поотделно. Там ние сме същите ония от фабрики и канцеларии, от мрачните си холове с подлите телевизори - същите тези примирени, обезверени, преглътнали измами и демагогия мъже и жени, научили се да дишаме, да оцеляваме и да се надяваме въпреки това или, още по-лошо - благодарение на това. И няма нищо чудно, че и там ни мамят - па макар и с музика. Напълно си го заслужаваме.

Иначе, изпитвам светло чувство към уличните музиканти. Споменах ви в началото - самият аз съм нещо като уличен поет. Но това е вече отделна тема. Може би за други, по-сърдечни времена. Ако изобщо дойдат...