|
| Не е виновен Христо Мутафчиев, когото всички са награчили. Той отдавна е разбрал, че неговата задача не е да защитава театралната гилдия, за друго му плащат. Той и другите край него трябва да са удобни, иначе и тях ще ги сполети "театралната реформа". |
Да се включа и аз в глъчката, която се вдигна около закриването на театрите, предимно във "Фейсбук" - къде открито, къде под сурдинка. Чаках, чаках да се зароди обществен дебат, но такъв няма, както няма и никакъв обществен протест от страна на потърпевшите.
У нас има Институт за театър към БАН, не знам дали точно така се нарича, но там ние, данъкоплатците, си отглеждаме години наред една дузина театрали - научни работници, доктори на изкуството и пр., а досега не съм чул някой от тях да се е произнесъл по въпроса за театралната ни реформа. Имаме също една дузина, че и повече театроведи, които са направили докторантури у нас и в чужбина по театралните въпроси и са пренесли (предполага се) чужбинския театрален опит при нас, но за жалост и те мълчат по въпроса. Имаме друга дузина театрални критици, които от време на време, от кумова срама, публикуват някоя и друга критика, но и те си мълчат гробовно - с изключение на някои единици, които използват личните си блогове и пишат по глобалните театрални проблеми, но по-скоро водени от непреодолимото желание да се самоизтъкват и под прикритието на загрижени бунтари да укоряват, обиждат и заклеймяват онези, които не са им приятели.
С две думи - дебат още няма.
Умните мълчат.
И ако сега пиша тези редове, не защото се мисля за много умен, а защото много живях в театъра и покрай него, защото натрупах доста наблюдения и доста безсънни нощи посветих на театъра - най-вече, защото вече съм стар, а старите няма какво да губят, ако засегнат някого, защото каквото било, било.
Да ви припомня ли какво беше едно време? Едно време в театъра течаха потоци от пари. Не че артистите, особено в провинцията, са били по-богати от сега, но живот кипеше както на сцените, така и в актьорските клубове. Критиците ги извозваха с автобуси да гледат постановки в провинцията и само за гледането им даваха хонорари, а отделно и ако напишат нещо - така нямаше неотразен в печата театрален спектакъл. И талантливият артист, режисьор, сценограф веднага биваше забелязан. Просто имаше смисъл да работиш в българския театър. Днес вече не е така. Вярно, тогава пари имаше, но нали знаете, че който дава парите, той поръчва и музиката, а музиката беше партийната пропаганда, която всички ние послушно изпълнявахме. Сега вече никой няма нужда от тази музика, тя секна и с нея секнаха и парите.
Днес управляващите
нямат нужда от пропаганда, а от изборни победи,
а избори се печелят по много други начини и най-малко с театрални представления. С две думи - пари няма! За театър!
Но виж какво чудо: театърът е жив - изпосталял, ошмулен, омерзен, но жив! И знаете ли защо? Защото има публика. Защото, за да има театър, са достатъчни артист и публика - и така е от векове. И тук бай Минчо от Каспичан, който е ходил на театър един-два пъти в живота си, ще попита: За какво плачете тогава? - Плачем за театралните сгради, които във всеки голям град са в топ центъра, обзаведени, оборудвани, поолющени, но все още внушаващи респект и уважение. Плачем, защото същите тези театрални зали, както е тръгнало, скоро ще се превърнат в казина, дискотеки или ще бъдат разграбени и съборени, за да се построят с тухлите и камъните им казина и дискотеки. Плачем за младите, наивни момчета и момичета, които възторжено искат да бъдат артисти - само НАТФИЗ обучава всяка година по 50-60 от тях, а заедно с другите театрални училища са 100 и повече. Той, бай Минчо от Каспичан, пита защо плачем, но много добре се досеща, че май плачем за България.
А сега да минем на конкретиката.
Защо в провинциалните театри има артисти, които с години не стъпват на сцената, но всеки месец не пропускат да идат до банкомата за заплатата си? И защо ако се случи същите тези артисти да се появят на сцената, публиката не влиза в салона? А в същото време, на същата сцена, в същия салон,
като дойдат "мечките", няма свободни места?
Отговорът е прост - онези от банкоматите отдавна са забравили да бъдат артисти, публиката това отдавна го е разбрала и затова не иска да им влиза в театъра. Но те така здраво са се окопали в местния театър, така умело са влезли под кожата на местните управници, че никой не може да ги мръдне от мястото им.
Решението е просто - да се измисли система, която да накара същите тези хора да се доказват като артисти всеки ден, всеки месец, всяка година. Пред кого да се доказват - пред публиката, не пред театроведите, защото вече казахме, че театроведите ги няма. И който не съумее да се докаже - да си търси другаде работа. Това е просто и ясно. Тук е моментът да стане дума и за така наречените "мечки".
Не знам кой им измисли това име. Обидно е. Защото тези артисти, според мен,
не са "мечки", а "пчелички".
Познавам много от тях лично, приятели сме, че и живея с една такава "мечка". Това са много работливи хора, отдадени на театъра; това са много талантливи и упорити артисти. Всички те имат най-малко двайсетгодишен опит на сцената и през всичките тези и повече години непрекъснато са доказвали на публиката, че са талантливи - и публиката знае, че няма да си даде парите на вятъра, когато отиде да ги гледа. Говорят също, че били халтураджии и взимали много пари, били много богати. Това не е вярно. Моята "мечка" има около 20 представления в активните месеци, повечето са в театъра, в който е на заплата от 800 лева, и 3 до 6 представления играе в провинцията като "мечка". Тръгва на обяд с колата си или с колата на колега, пътува например до Сливен или до Бургас, или до Кърджали - играе там и след представлението публиката я чака пред театъра, цветя, автографи. После тръгва да пътува обратно - нощ, заледени пътища, умора. Знаете ли колко печелят същите тези артисти по света? У нас хонорарът е 300 лева, може и малко повече. Но това са честни пари. Прибира се моята "мечка" след полунощ. Дълго време се върти в леглото и не може да заспи. На сутринта в 10 часа е на репетиция в театъра.
А сега си спомнете за онези артисти, които ходят само до банкомата! Справедливо ли е тези отрудени актьори дори председателят на Съюза на артистите в България да ги нарича "мечки"? А другите защо никак не ги нарича? Сякаш ги харесва повече.
Правя една уговорка - като казвам, че са отрудени и талантливи, не казвам, че продукцията, която представят въпросните "мечки" или "пчелички", е винаги на високо художествено ниво. И те самите си го знаят, но човек
какво ли не прави днес, за да оцелее
- някои ровят по кофите за боклук и то май е същото.
Сега за Съюза на артистите. Той се намира в един голям апартамент в кооперация срещу Народното събрание. Съюзът не плаща наем, защото апартаментът е завещан от един голям български актьор на същия този Съюз още преди 9 септември. И Съюзът е разположил вътре своята администрация от няколко души, които получават заплати. Също така разполагат със служебен автомобил, който се полага на председателя, не знам дали има шофьор, не ме интересува. Съюзът дава наградите "Икар", помага и на закъсали със здравето артисти, търси спонсори и напоследък оперира активно със съюзните имоти, които никак не са малко. Ако попитате Съюза откъде има пари, ще ви отговори, че са от членски внос. Само че аз не познавам някой, който да знам, че членува в този Съюз, а и да членува някой, членският внос е 3-4 лева на месец. Едва ли с тези пари може да се издържа благородната дейност на Съюза. Значи парите идват от държавата. А помните ли, че който дава парите, поръчва и музиката. Тогава защо се чудите защо този Съюз не защитава интересите на артистите, а интересите на държавата или по-точно на онези, които в момента управляват държавата?
Ето че не е виновен Христо Мутафчиев, когото всички са награчили. Той отдавна е разбрал, че неговата задача не е да защитава театралната гилдия, за друго му плащат. Той и другите край него трябва да са удобни, иначе и тях ще ги сполети "театралната реформа". Това е. Другото са камуфлажни действия и симулации - наградите "Икар", тържествен концерт по случай Деня на театъра, участия в телевизионни предавания, интервюта по медиите и друга активна съюзна дейност.
Сега за Министерството на културата. Знаете ли, че в доста държави такова министерство няма? Така съм чувал, може и да бъркам. Франция например, Англия... Как се уреждат там културните въпроси и най вече въпросите на националния театър не знам. Чувал съм, че нашият заместник-министър на културата доста често пътува в чужбина и той би трябвало да знае. Но досега не съм чул да е предложил нещо полезно за българския театър, правят се разни реформи, които до никъде не водят - прелива се от пусто в празно години наред - или не са измислени нещата като хората, или съветниците му са глупави, а уж има доста съветници, все изявени театрали.
И ето го същинският въпрос за обществен дебат -
трябва ли да има Министерство на културата
и каква е ползата от него за българската култура? Не ли по-добре неговите функции да се поемат от общините и от неправителствени организации, финансирани отчасти от държавата? Спомням си, че Велислав Минеков поде тази тема около изборите, докато още беше в редиците на Реформаторите, но тя на никого не се хареса и май Велислав затова напусна политиката. Защото политиците у нас нямат никакъв интерес да правят реформи, техният интерес е друг - да си осигурят внуците. На тях изобщо не им пука нито за здравеопазването, нито за съдебната ни система, нито за българската култура и толкова са се забравили, че не си дават сметка, че хората масово напускат държавата или този свят и скоро няма да има кой да плаща данъци, а Европейският съюз ще трябва да пусне оперативна програма за покриване заплатите на българските политици и администрация.
Ако я докараме дотам, искам отсега да успокоя публиката - няма страшно! Важното е да има публика. Защото истински, талантливи, известни и неизвестни, самоотвержени артисти все още има, пък и са научени скромно да я карат, ще оживеят някак си!
(Със съкращения)
