"Мръсните води от селскостопанските обори се стичат и наводняват улиците, селото ни няма канализация. Тая градинка пък едно време беше отрупана с цветя, бликаха фонтани, а сега е змиярник", казва Цветанка Младенова за улица "Младежка", на няколко крачки от т. нар. руски блокове, извисили снага в зората на буховския ренесанс. Всъщност Бухово е градче, на 20-ина километра от София, а покрай близостта си до столицата е нещо като евтина спалня за пришълците от цялата страна, търсещи препитание в големия град. Преди трийсетина години обаче в него ударно е биело сърцето на българския уранодобив, едно от най-секретните производства в страната, а част от местните и до днес се страхуват да отворят уста при споменаването за "Редки метали" - предприятието, под чиято шапка 48 мини от цялата страна извличат скъпия и опасен метал. Вярно-невярно, но мълвата, че точно от буховския уран руснаците са направили първата си атомна бомба, и до днес се носи от уста на уста. А на въпроса ни има ли още радиация наоколо, не е ли опасно да се живее в градчето, вдигат философски рамене: Ами да, има, може и да е опасно, ама я колко бивши миньори надхвърлиха деветдесетте.

Пред представителната някога сграда на богатото социалистическо предприятие двама гранитни миньори стоят застинали в



бодра крачка към вечността



Добре, че не са от метал, отбелязват примирено буховчани. Фасадната боя на постройката зад гърба на каменните мъже се е размила в мъглите на демократичните времена, чиновниците отдавна са напуснали топлите си канцеларии, само тук-там на първия етаж мъждукат останките на един отишъл си свят. Покрай "Редки метали", предприятието, обвито в годините на социализма със славата на "държава в държавата", Бухово влиза в списъка на най-богатите и процъфтяващи градчета в страната, но промените заличават с един замах всичко. И голямата разруха започва. Покрай сухото изгоря и суровото, въздишат мъжете в кръчмата, бивши миньори и работници в опасното радиоактивно производство.

Стане ли дума за урановите мини, настроенията под старопланинския връх Готен не са еднозначни. Едни гледат под вежди близкото минало - покрай радиоактивния саркофаг, в който се е превърнало красивото парче земя, покрай отиващите си без време млади хора и здравословните проблеми, с които се раждат децата им. Направихме си дори къщите с пясък, изваден от рудниците, казват. Други въздишат по разточителните времена, в които от всички краища на България народът е напирал да се добере до миньорската кирка и каска, и са убедени, че днес буховчани мрат от мизерен живот, а не от радиация. "Бяхме 13 хиляди, а сега по избирателни списъци май нямаме и 3 хил. души. Хей това площадче беше задръстено с автобуси за София и околните села, игла да хвърлиш нямаше къде да падне. После всичко опустя, Кремиковци спря, въздухът ни стана чист като едно време. Бу-хава, турското име на градчето, е чист въздух. Само с въздух обаче не се живее. Улиците ни опустяха.



Защо чехите и унгарците не закриха уранодобива си,



вижте и румънците, отчетоха си грешките и го възобновиха, а ние взривихме всичко зад гърба си. Вижте сипеите по връх Готен - това са белезите от някогашните рудници. Разрухата е навсякъде", казва с горчивина Цветан Маринков, бивш кадър на уранодобива, днес пенсионер, един от твърдо убедените, че с ликвидацията на мините страната ни е загърбила едно от най-икономически изгодните си производства.

До централното управление на "Редки метали" е културният дом, някогашната гордост на градчето, пред която днес



всички свеждат глава



Погледната отвън, сградата прилича на просяк, потънал в скръб и самота - с изчовъркана мазилка и изпочупени прозорци, тук-там закърпени с дървени плоскости, но пък старите мраморни парапети във фоайето й изтръгват възхита. Зад масивната външна врата е тихо като в църква. Жив човек няма. Катерим се към втория етаж с надеждата да побъбрим поне с библиотекарката. Тъмни коридори, заключени стаи, с изключение на една - празна, със замъглени огледала, може би някогашната балетна зала. Спускаме се обратно към първия етаж, оттам някъде еква женски глас. И попадаме на чистачката, после и на библиотекарката, сгушена до печката на малка стаичка.

"Горе температурата пада до минус два градуса, нямаме отопление, иначе библиотеката ни е богата, с повече от 13 хил. библиотечни единици. Хората в селото искат да четат, крепим доколкото можем духовния живот, но без пари е ужасно трудно", отчита притеснено библиотекарката, която впрочем изпълнява едновременно три длъжности.

Още по-трудно обаче можем да си представим как е изглеждал масивният младежки дом по днешните му останки - бетонови клетки без покрив, врати, прозорци, сега свърталище на наркомани, по думите на Виолета, пенсионер от "Редки метали", с голям трудов стаж в едно от най-опасните производства - трошарната на химзавода, където уранът е обработван.

"Беше много хубава сграда - цялата в мрамор. Много пари са хвърлени в нея. Отдолу имаше стол за работниците, отгоре дискотека, видеотека. След промяната първо закриха стола, разграбиха го, след това и всичко отгоре се изпокраде. Не успяха да се разберат кой е собственикът му - общината ли, "Редки метали" ли, и накрая апашите оглозгаха сградата. Тук хората са лоши, съсипаха спортната зала,



демокрацията пък отнесе надеждите ни за нова поща,



след като за строежа й също бяха хвърлени милиони", клати глава на улица "Младежка" бившата работничка от едно от най-радоактивните производства. И допълва тихо, с изтънял глас: Болна съм от рак...

Съседката й Цветана пък разказва, че докато работела към парка, отговаряла за паметника на Ленин. В първите години на демокрацията демонтирали бюста на съветския вожд и го складирали в помещение на инженеринговата организация. Но един ден паметникът изчезнал. После плъзнал слух, че някой го е изхвърлил в хвостохранилището. Дали заради общото им противоречиво историческо минало и



заразата, която сеят - идеологическа и физическа



В хвостохранилището дремят стотици тонове производствени отпадъци, замърсени с радиоактивни изотопи с много дълъг период на полуразпад, както и с редица тежки метали... А Ленин може вече да си почива заслужено в Музея на социалистическото изкуство, кой да ти каже...

Първите проучвания на урановите залежи у нас започват германците по време на Втората световна война точно в Бухово. Така през 1946 г. се създава Съветско-българското минно-геоложко дружество, което десет години по-късно преминава в Управление "Редки метали" към Министерския съвет. Получената от уранодобива суровина накрая заминава по море за съветска страна.

"В началото градчето беше пълно с руснаци или по-точно с украинци. Заради тях вдигнаха т.нар. руски блокове. Нищо лошо не сме видели от руснаците, само дето ни изпиваха ракията... - смее се Цветан Маринков. - "Редки метали" не подлежеше на финансов контрол, нали беше секретно, кой ще ти прави контрол. За да започнеш работа в него, имаше дълго проучване. В района имаше два-три рудника, във всеки от тях работеха по 1500-1600 души. В началото уранът се добиваше по метода сухо бурене. Много народ тогава измря от силикоза. После уранодобивът започна да се модернизира. Но нали е мина, не е курорт, няма безопасен рудодобив. Имаше си радиация. Носехме нещо като химикалка, закачена за дрехите. Светваше в червено при по-висока радиация. Но пък народът взимаше голяма пара. Миньорите - по 1200-1500 лв., докато в текезесетата дневната надница беше 1.20 лв. Храната - по специални разкладки като на подводничарите и летците. След ликвидацията на уранодобива през 1992 г. никой не се върна по родните си места. Останаха в София, предприятието раздаваше щедро апартаменти", разказва Цветан Маринков.

Когато през 1992 г. се взема решение за ликвидацията на уранодобива, производството в страната вече е стигнало до около 650 т годишно, а страната ни е стъпила на четвърто стъпало в световната стълбица. Затворени са всичките 48 мини, както и няколкото десетки находища, които са в стадии на проучване. А буховският уранодобив току-що се е сдобил с нова сграда на химзавода, глътнала милиарди левове народна пара, с чисто нови съоръжения от прескъпа стомана неръждавейка. Лабораторията му пък - с модерно шведско оборудване. 72-часовите проби току-що са приключили, когато мандалото за родния уранодобив хлопва.



Внимание - радиация!



Строго се забранява влизането в обекта на хора и животни! Спуснатата бариера до забранителния знак не ни позволява да продължим нататък, към комплекса от призрачни сгради на бившия химзавод, предприятието, в което е обработвана опасната руда. На преден план е била административната сграда, днес тя е срутена до основи, а на мястото й са посадени овошки. Зад плодните дръвчета са басейните, в които е киснела рудата. Околните мастити постройки зеят зловещо, приватизирани са отдавна, а скъпата стомана е нарязана, извлечена, претопена... Площта зад бариерата в момента се рекултивира, отговарят пестеливо на въпросите ни охранителите. Отровената почва се сваля на дълбочина един метър и се насипва с нова. Миналата пролет работниците по рекултивацията дори насадили на мястото ягоди и домати, после почерпили с тях и селото - за подсилка, както се шегуват буховчани с деликатната си съдба да се родят на това парче земя, богато с тежкия, силно токсичен радиоактивен метал с блясък.

"След като се пенсионирах, станах охранител на химзавода. А тук по цяла нощ върволица от айдуци, до съмнало се гонехме. Отдолу има тунели за комуникации, толкова големи, че може да се движиш с кола в тях. Като хванех някой крадец, пълнех обувките му с вода и след десет минути на минус десет градуса го пусках. Без бой", разказва Цветан Маринков. Макар и затворени, още дълго рудниците продължили да хранят част от местните - крадците. Трима буховчани без малко да останат завинаги под земята, след като се загубили из дългите тунели, опасали планината наоколо. Измъкнали се накрая благодарение на огъня от запалката на единия, който се усетил да тръгне по посоката, на която е наклонен пламъкът.

"Добре де, рудниците са опасни, но пък освен по класическия начин - с копане, уранът се извлича и химически, без мини, без опасния газообразен радон. Доказахме го. До рудата се стига със сондаж, после уранът се извлича в огромни неръждаеми казани с разредена сярна киселина, до отделянето на урановите съединения, има и други процеси", изрежда Цветан Маринков, докато седим в местното кафене, вперили поглед в отсрещното табло, което освен температурата на въздуха би трябвало да отчита и нивото на радиацията. Днес таблото не работи, но обикновено не показва нищо обезпокоително. Буховчани обаче още помнят как преди пет години изследване на независима френска лаборатория показало вредно облъчване два пъти над нормата. Въпреки това се опитват да се шегуват: ако в Бухово падне атомна бомба, няма да дадат нито една жертва. Изградили са си железен имунитет. Затова и без страх пасат кравите си в землището на старото хвостохранилище.