Bellum omnium contra omnes (война на всички срещу всички, лат.) е основен постулат във философията на Томас Хобс. Според него човеците гледаме с по-малко усилия да получим повече блага и не ни пука, че е за сметка на ближния. Така сме били устроени просто. Няма да ви занимавам с философията на Хобс, той има достатъчно подробни анализатори, между които много поддръжници и още повече критици. Само ще вметна, че се сетих за него по магистрала "Струма" и при гръцката граница, докато гледах и слушах какво си говорят шофьорите, блокирани с тировете си. "Половината камиони са гръцки, гърци срещу гърци ще се тепат, да знаете"; "Гърците ни цакат всяка година, а ние мигаме като борсуци"; "Нашето правителство е виновно, върти си задника и така, и така"; "Нашите са виновни, където ходят да им пълнят курортите на тия селяни, наместо да не им стъпят повече".

Повечето приличаха на таралежи, настръхнали срещу всички и всичко, дори срещу себе си. По едно време един каза: "нашите", а друг му се сопна: "тия не са наши, бе!" Стана ми интересно, чух тази дума "нашите" много пъти, но винаги или в негативен смисъл, или с неприемливо за събеседниците съдържание. В последния пример се оказа, че "нашите" за говорещия били камиони на някаква австрийска фирма. Само че тя не била австрийска, ами турска, опонира другият и ги характеризира като циции и безхаберници.



Думата "наши"



е особено важна, камо ли пък в ситуация на война, колкото и този термин да не подхожда съвсем за транспортно-фермерските гранични блокади през миналите дни. Прав или неправ Томас Хобс, но при война има лагери. Различните лагери притежават своя концепция, механизми за вътрешна спойка и уважавана, поне от своите, организация. Ако всички са срещу всички, то не е война, а бардак и хаос. Думата "наши" ме присети за стихотворения на нобеловия лауреат Йосиф Бродски, посветено на маршал Георгий Жуков, оглавявал съветските групировки при разгрома на немците при Сталинград и Берлин.

Бродски хич не е обичал съветската власт; тя го е затваряла няколко пъти, а сетне го експулсира от СССР на Запад. Той не е криел антипатиите си към нея и преди, и - особено - по време на емиграцията си. Но е написал стихотворение - "В памет на Жуков". А там пише:

....

С меч и доспехи, макар по-стари

от на врага му, той го надви.

Тежък край Волга удар стовари,

сякаш се сам Анибал там яви.

Като Помпей или Велизарий

после забравата го обви.



Колко войнишки кърви разплиска,

без да изпитва никак вина?

На одъра смъртен дали поиска

да си ги спомни? Я настрана.

В ада щом седне с воини близки,

какво би казал? "Беше война..."



Повече няма да стане нужда

Жуков да трупа за правдата грях.

Спи. Ти, Русийо, недей събужда

героите свои. Много от тях

смело превземаха столици чужди,

ала от своята тръпнеха в страх.



Сбогом, маршале! Алчната Лета

всички накрая ще ни усмири.

Нека стихът ми е малка лепта -

все пак родината ти я прикри.

Бий, барабане, и ти - скръбна флейта

като синигер сега посвири.*



- Защо си писал за Жуков, как можа? - критикували Бродски по-сетне. Имали предвид, че Жуков е високопоставен съекипник на Сталин, заемал високи постове по време на най-тежките репресии в страната. Някои дори упреквали поета, че с това стихотворение се подмазва на началството.

- ...Много наши му дължат живота си... - отвръщал Бродски.

Аз се чудех - кои са "наши"? Жуков с Кантемировската дивизия е спасил Хрушчов от Берия, като навлязъл в Москва през 1953-та. Но едва ли това има предвид Бродски. Кои са многото наши? Евреите? Дисидентите? Руснаците? "Много наши" не е словосъчетание от областта на високо лиричния наратив, а от спортно-тимов тип. То изважда вдъхновението от олимпийските му селения и го гмурка в бездните на Томас Хобс.

Вероятно така и трябва да е в свят, обзет от трескави и често противоположни интереси.

Пиша това неслучайно - а във връзка с нашите български особености на общото действо в полза на националните интереси. Поради синдрома ни, свързан с многовековното управление на страната някъде отвън - Цариград, Берлин, Москва, Вашингтон и т. н., изпитваме дефицит във вярата, че сме способни за единно действие в обща полза. Някъде се таи гадничката мисъл, че "докато аз се пъна тука за общото, Евлоги и Станчо бързат да предадат заверата, да прецакат колектива или да свият нещо от чужд камион." В резултат сполетеният от тази мисъл бърза да ги изпревари - в конака, в партийния комитет, в чуждото посолство. Видяхме как за часове си смениха мнението за българската блокада и продължителността й нашите началства.

Всичко това не противоречи на спорната теза на Хобс за войната на всички срещу всички. Само ни прави по-подвластни на хаоса и външните сили, а не на собствената заслуга - и за победите, и за пораженията. Това са лечими, но трудно лечими, с тенденция към хронифициране недъзи.

------

*Преводът мой. Б. Л.