Европа стана жертва на своя успех - колкото повече се разширява, толкова повече се разединява. Още при първото по-сериозно изпитание за нейната солидарност покрай кризата с Ирак държавите се разделиха на проевропейски и проатлантически. За центробежните тенденции с пълна сила допринасят и кандидатките за членство, които уж много се натискат да ги приемат в общия европейски дом, а гледат да се закачат на американски буксир.

От няколко месеца се случват странни неща. Най-проевропейският британски премиер след войната Тони Блеър оглави проамериканския фронт на привържениците на твърдите действия срещу Ирак. Най-проамериканският френски президент Жак Ширак оглави фронта на съпротивата срещу американския натиск. Най-безгласният съюзник на САЩ в НАТО - Германия - проговори със свой глас и в синхрон с Франция. Споровете създават впечатление, че се решава съдбата на Ирак, но в действителност се решава съдбата на Европа.

Шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд опрости нещата повоенному: според него Европа се разделила на стара и нова. В действителност от "старите" има и в двата лагера, докато новите са изцяло в американската зона. В момента картината изглежда така: твърдото европейско ядро се представя от Франция, Германия, Белгия, Люксембург и Гърция - те са настроени миролюбиво по кризата с Ирак; Декларацията на 8-те в подкрепа на САЩ очерта групата на "атлантиците" - Великобритания, Испания, Италия, Португалия и Дания, както и трите "отличнички" сред страните-кандидати (Полша, Унгария и Чехия); Към тях се присламчи Вилнюската група на 10-те, сред които и България; а Холандия, Швеция, Финландия, Ирландия и Австрия запазиха неутралитет.

Париж и Берлин усетиха, че Европа влиза в дълбок атлантически коловоз, и слязоха от натежалата каруца, за да запазят маневреност. В края на януари те си спомниха за началото - за френско-германското помирение, което беше моторът в изграждането на обединена Европа, и обявиха нови идеи за бъдещата архитектура на ЕС. Философията на тяхната инициатива бе да се узакони правото на държавите да напредват с различни скорости: които могат да избързат - да се обособят в лидерска група; останалите да ги догонват, като първите им показват посоката. Това не се хареса на кандидатките, които се надяваха да се движат в една група с по-развитите, за да се възползват от тяхната солидарност. "Новите" започнаха да хвърлят погледи към Щатите, които искаха от тях само политическа преданост, без да им поставят икономически условия.

Аритметично Франция и Германия би трябвало да изглеждат в изолация заедно с малкото си верни приятели. Ако се броят държавите, атлантиците определено имат превес. Париж и Берлин обаче все повече залагат на съюзник, който въобще не бе включван досега в сметката. Тяхната позиция се разминава с политиката на повечето правителства, но е в синхрон с настроенията на повечето народи. Миналата седмица "Ню Йорк таймс" писа, че в еднополюсния свят вече се очертават две суперсили - САЩ и световното обществено мнение. Втората няма бойни дивизии, но както показа през Виетнамската война преди 30 години, може да спре и най-голямата военна машина.

Ако войната срещу Ирак, която изглежда все по-близка, не бъде бърза и ефикасна, а предизвика много жертви и нови кризи в света, Франция и Германия могат да разчитат, че твърдите правителства на атлантиците няма да издържат. Ще ги съборят собствените им народи. Тогава те могат да се окажат в много удобна позиция на истински европейски лидери. Или поне така се надяват.