|
-----------
"Извънредно неприятно ми е, когато някой дойде и каже: "Хайде, виж, поразрови..." казва Ваня Гезенко. От 1986 г. тя работи в Централния държавен архив (ЦДА) на "Московска" 5 в София - сграда претенциозна, но студена. "Образът на архиваря в очите на хората е на някой с прашлясали коси и големи очила, който цял ден рови и си намира нещо", обяснява жената. А архивистиката е стройна система, порядък в организацията на документите. Как иначе човек може да намери нещо в папките на архива, които, подредени една върху друга, образуват кула с височина над 15 км?
Ваня Гезенко още не е била родена, когато през 1951 г. централизираното архивно дело у нас поема първата си глътка въздух. Тя обаче е убедена, че неговите създатели са били хора със стройна мисъл за историчност.
"Историята не е това, което сме учили
Лесно е да прочетеш събитията в книга, където всичко е обобщено в 200-300 страници, но то може да те подведе", споделя Ваня. Тя е завършила история в учителския институт в Кърджали, но съвсем за кратко се е задържала около даскалъка, защото е търсещ човек и признава: "Трудно е да преподаваш, когато ти самият все още не си убеден в нещата." Близо 20 г. тя не спирала да се убеждава. Забелязала е например, че в историята няма нищо ново и, мине-не мине време, всичко се повтаря.
След като се справи с консултациите по заявката на читателите, която я чака на бюрото всяка сутрин, Ваня се заема и с някои по-обширни теми. Сега изучава как точно се е случило присъединяването на България към Тристранния пакт през Втората световна война. Било е сложен и продължителен процес, както става сега с кандидатурата за Евросъюза и не сме имали голям избор, казва жената. Тя намира аналогия и между правителствената криза през 1939 г. и комбинациите за съставяне на кабинет. Политическата ситуация днес обаче тя не коментира: "Нека минат 10 години (срокът, след който се архивират документите на действащите държавни ведомства - б. р.), сега материалът е все още твърде суров. Много по-лесно е да се убедиш в правотата или в глупостта на станалото в миналото, отколкото на ставащото днес."
Най-интересните документи според Ваня са и най-красивите - произведения на изкуството, заради които художниците са били готови да излязат на дуел. Такъв е Манифестът за провъзгласяването на независимостта от 1908 г. например. "Езикът на старите документи също е много хубав в архаичността си. Може да те накара да се усмихнеш умилително на официален текст. Смисълът е ясен, а не както днес, когато писането е толкова обременено", казва Ваня. Уж една стара хартия, а пренася четящия в ситуацията и атмосферата на ония минути, в които е съставяна. Един път си представяш тежкия церемониал, а друг път -
притеснението и бързината на пишещия
А и неговата наивност, която днес е лесно да съдим. "Българи, ...изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни. Добрите дни настанаха много по-скоро, отколкото можахме да очакваме. Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на централните империи са в Сърбия и бързо напредват..." Това пише цар Фердинанд през октомври 1915 г. в манифеста, с който България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Историята предстои да покаже, че нито армиите на Централните сили са толкова победоносни, нито европейската война клони към привършване.
Не по-малко трогващи от хартиите, които определят националната съдба, са личните истории, с които е пълен архивът. "В желанието си да ти обяснят всичко, за да им направиш съответната справка, хората те потапят в трагедиите на цели семейства - изселвани, съдени по закона за народния съд или за незаконно забогателите", казва Ваня Гезенко. За нея е натоварващо, когато дойде някоя жена и каже: "50 години
баща ми се води безследно изчезнал,
а е бил убит". Затова Ваня е морално удовлетворена едва когато си свърши работата не само формално, а вложи всичките си усилия, за да помогне. Често обаче се случва някои институции да пращат хората в архива, при положение че там не се съдържат документи, които могат да им помогнат.
Много интересна за Ваня е малцинствената история на евреите. Напоследък често й се налага да прави справки на евреи, които през Втората световна война са били подготвяни за депортация или са упражнявали робски труд. Ако докажат мъченията, тези хора имат право на парични обезщетения в Германия. Също напоследък Ваня има още една задача - наставлява няколко пъргави младежи от Израел, дошли в архива, да изследват източници за еврейската история. И наистина, една от залите е заета от ценна еврейска колекция - стотици папки с документи, написани на иврит. Студентите разбират езика и от време на време Ваня учтиво ги моли да й помагат. "Момчетата идентифицират материалите за минути - нещо, което на мен ми отнема часове или дни", споделя жената.
В архива идват главно два типа читатели - изследователи и справкаджии. По лицата и особено по веждите на първите се чете скачаща и неспокойна мисъл, която по лицата на вторите е прераснала в неприятна нервност. Ваня недоволства, че хората възприемат архива като център за информация за държавните имоти. И наистина тук е пълно с реститути. "Аз се учудвам, че още ги има. Според мен останали са най-заплетените случаи, които са минали през 5-6 инстанции и се бият до последно", казва Ваня Гезенко. Тя продължава да се изумява от хвърковатите и неграмотни обяснения на хората, които са дошли да търсят документи, за да докажат собственост на земя - "пътувайки с каруца и купувайки това-онова ...".
Има обаче агресивни и подозрителни читатели. "Като кажеш, че работиш в архива, някои хора веднага те свързват с полицията. Имат мания да те хванат на четири очи и да ти намекнат "Вие, ако си свършите работата, после ще видим..." смятайки, че ние можем да им уреждаме нещата", притеснява се Ваня. Тя си спомня и за по-безобиден подобен случай с баби-реститутки, които й казали: "Хайде, чадо, намери ни земята, после един декар е твой." Ваня обаче е желязна и дори се дразни, че хората смятат архива за институция, която е длъжна да работи в техен интерес.
В архива са идвали и измамници
Затова в някои от залите дебне "големият брат". Често тук се търсят фирмени документи, които засягат собствеността. Веднъж дошъл човек, който внимателно избрал къде да седне, извадил молив и гумичка и се опитал да подмени документи на архива с фалшификати, за да ощети свои съдружници. Той обаче допуснал малък пропуск - оригиналът винаги има щемпел "ЦДА". Ваня забелязала измамата и оттогава се взимат видеокамерни мерки за сигурност.
Ако сега се търсят главно справки за имоти, то преди 89-а на мода са били бележките за трудов стаж. По онова време архивът е бил пръснат на различни места. "През годините аз не съм била свидетел на отказан достъп. Но всички мислеха, че няма да бъдат допуснати до архива и имахме по-малко читатели", разказва Ваня. Тя смята, че днес проблемът със секретните документи не е толкова голям, колкото се представя. Повече от 10 години партийният архив на ЦК на БКП е достъпен. "Преди промените той не беше напълно затворен, аз съм влизала там няколко пъти, но беше явно, че не всеки има достъп", казва Ваня.
В архива жената е докосвала фонда на Яворов. "И той, милият, е писал на каквото му падне", въздъхва тя. Интересът на Ваня към поета не е случаен. Тя самата пише стихове, част от които са публикувани във в. "Български писател", в." Железничар", в. "Жарава", в "Антология на съвременната българска поезия 2002", а също и във вестника, който държите. Има и няколко литературни награди. "Няма такова нещо като писане на стихове - или ти идва и става наведнъж, или с месеци си заспал", казва тя.
На Ваня й личи, че се е отдала на работата си. Според нея, за да бъде архивист, човек трябва да познава историята, да е мобилен в мисленето си, да има ентусиазъм и не на последно място - да издържа на алергии, сенна хрема, лишеи и пр. зарази, които пръска старата хартия.
Ваня дошла на работа в архива на шегаджийския 1 април 1986 г. и всяка година черпи колегите си на този ден. Отворило се свободно място, научила за него случайно от колега на покойния й съпруг, подала автобиография и я приели. "Така е, хубавите неща в живота стават случайно", казва за довиждане тя и добра усмивка ляга на лицето й.
|
|