Двамина за малко да се сбият на екрана. Един други се наричаха лъжци и всеки отричаше твърденията на другия. А твърдяха съвършено противоположни неща. Според запознати в споровете имаше три възможности. Първо: единият да не казва истината. Второ: другият да не казва истината. Трето: и двамата да не казват истината. Вариант и двамата да я казват няма. Единият поне задължително ще е лъжец. Но кой - никога не се разбра. И никой няма да го изяснява. Ние сме общество, в което истината не е от значение.

Такова безразличие понякога погубва. Ако все още е останало нещо за погубване...

При главата на първия си вестник "Дума на българските емигранти" Ботев е написал "Свободата е мила. Истината е свята." Това са два императива в неговото житейско и революционно кредо. При това, мисля и го вярвам, поставя истината по-високо от свободата. Тя е "мила", докато истината е "свята"! Както повечето от заветите на онова поколение, и този е стъпкан и подигран от неговите наследници. Истината, макар и не веднага, отстъпва на арогантността, на политическата измама, на булевардната демагогия, на какви ли още не шмекерии, та чак до т. нар. политкоректност в наши дни. Престъпленията срещу истината лека-полека добиват имунитет - разминават се без последствия, бързо влизат в добрия тон на политиката, на властта, на пропагандата. Преживелите своите зрели години в България поколения, всяко за своето време, могат да свидетелстват за това с безмилостна достоверност.

Нашето, например, помни как тя биваше потопявана на едро (за идеите, за мира и войната, за светлото бъдеще, за религията като опиум за народа, за човек за човека като брат и другар и пр.) и на дребно - за бита, за равенството и за личното щастие. Имаше официално деление на истината в държавата - голяма правда и малка правда. Голямата правда се занимаваше с успехите на социализма и крачките на народа по светлия път, а малката с неприятните подробности от живота - недоимъка, подлостта и кариеризма, престъпността, бюрокрацията, номенклатурния произвол. Особено се наблягаше върху истината за еснафството като разпространена язва на обществото - наблягам и аз върху това, защото беше пример за "истина", изфабрикувана за отвличане на вниманието. Това въвлече в унизителна фалшификация маса млади литератори и журналисти - образът на трудовия човечец, който наесен вари буркани със зимнина, се рисуваше като заплаха за победния поход на обществото.

Имаше обидно, не, чудовищно отношение към истината. Ако имаш доказателства, ако всичко е подплатено с данни и факти, в най-добрия случай ще ти кажат "Добре, но на кого служи твоята истина?". Вярваха си, че истината може да им "служи", представяха си я нещо като слугиня. Разделяха я на "наша" и "тяхна" - тяхната служеше на враговете, на капиталистите, на Запада.



"Това не е нашата истина - и толкоз!" Точка по въпроса



Странен беше ефектът от истината. Тайната на греха бе почти свещена. Всъщност това бе негласната омерта на държавното благоприличие. Когато се разкриеше някакъв золум, някаква далавера, злоупотреба, дерибейство и каквото и да е от онези миризливи случаи на малката правда, отговорен обикновено се оказваше не извършителят, не виновникът, а онзи, който бе тази истина разкрил, изнесъл, разгласил. Стореното не се осъждаше, нито обсъждаше. Занимаваха се с написаното и изговореното. (Има някакъв опит и вашият автор...) С това държавата само потвърждаваше, че в нея словото е по-важно от делото. Нищо чудно - и онази държава също бе държава на обещанията и самохаресването. Тази непоносимост към истината разби живота на немалко хора. Не извършителят на престъплението, а онзи, който написваше истината, имаше грижи и неприятности. От друга страна страхът от неудобната истина спаси много кожи - потулваше се всичко, което можеше. Освен държавните тайни всяка система охранява и позорните си такива.

Истината обаче има своите енергии, много силно вътрешно налягане и в края на краищата избива през шевовете на всяка подобна система - и минала, и днешна. Това осмисля служенето на истината, прави го не тъй безнадеждно, колкото ни внушават. В едно отдавнашно стихотворение откривам два такива стиха: "На истината тиха веществото/ единствено от вик се състои." Тоест истината е вик, а значи и сила. И когато посягат върху истината, те искат да задушат нашия вик. Така съм го мислел тогава, така го виждам и сега.

Изминаха десетилетия, които бяхме обявили за време на величествени промени. На зачеркване на старото и на издълбаване на скрижалите на новото. За истината май нищо не бе предвидено в онези прокламации, блянове и романтични закани. И точно това се получи: нищо...

Не толкова отдавна си припомнихме тук великия български цигулар Васко Абаджиев. В ранното си детство той изпитвал физическа болка от фалшиво изсвирени тонове. Де да имахме такава чувствителност и ние към истината! Де да изпитвахме някаква болка за нея! Но онзи цигулар все пак бе гений.



А ние, изглежда, сме просто бездарни...



Намерих какво съм написал за всичко това в края на миналия век. Странната валидност на онези редове след толкова време не ги прави безсмъртни: просто отчайваща е скоростта на нашия живот, безсилието му да се взира и да се справя със своите недъзи. Истината още дълго ще бъде тема за публицистически елегии и по нея може би ще въздишат поколения. Ето ги впрочем и редовете, които се изкуших да добавя тук:

"Ако човек иска да каже истината без последствия, ако иска да извика кой има кози уши, може да опита дори в някой вестник. И там като в живота истината се изгубва в скромната си дреха и никой няма да я забележи.

От дългото вдишване на лъжа съвременникът е станал нечувствителен към житейската правда. От истината му става зле, както от чистия въздух прилошава на пушача. Той бърза да се върне в кръчмата.

От друга страна - истините са скучни може би и защото са вечни. В лъжата винаги има повече чар и блясък, дори ако щете свежест. Нищо, че е късокрака - харесва се. Тя е, която разширява ноздрите на обществото, възбужда го или просто го занимава. Не истината, лъжата държи повечето от днешните герои на фокус. Предпочитат я за танци и коктейли.

А истината си остава дама, неудобна във всяко отношение.

Кандидатите за ръката й стават все по-малобройни. Във времената на бракове по сметка тя няма дори чеиз. А и трудна е съдбата на онзи, който се венчае за нея.

Остава утехата, че и без да бъде повторена хиляди пъти, истината някой ден все пак се превръща в... истина."