Някога, много отдавна, толкова отдавна, че едва ли някой го помни, в политиката е имало няколко простички правила. Ако си лидер, или имаш подкрепа от партията си, или щом те бламират, подаваш оставка и се оттегляш. Можеш да защитаваш някакво конкретно политическо становище или да му се противопоставяш, или да го заобикаляш, но не и трите едновременно. Можеш да управляваш или да се дистанцираш от управлението и да си негов конкурент, но не и опозиция на самия себе си. Оказва се, че това са твърде дребнави изисквания за широко скроените български политици и най-вече за представителите на управляващото мнозинство. Подценяваме мащаба и въображението им, както и стремежа да легитимират и наложат като нормалност контурите на едно ново политическо мислене.



Ново, но вече натрупало поредица приложни точки



Да вземем АБВ. Преди година, когато обсъждаха 16-милиардния заем (от който продължаваме да теглим днес), лидерът на тази формация твърдо зае позиция "против" и я представи като партийна. Парламентарната й група обаче още на следващия ден единодушно подкрепи заема. При такова драматично разминаване Първанов можеше да напусне поста или да остане. Да остане, но в един от двата случая: или да убеди групата в своята правота и тя да смени мнението си, или той да еволюира в гледната си точка към тази на групата. Нищо от това не последва. Нещата си продължиха все едно нищо не е било, ако не броим заключителния акорд с лидерско състезание, в което двамата други участници постоянно декларираха колко ги превъзхожда Първанов. По такъв начин приказката за вълка и агнето намери хепиенд:



и парламентарната група сита, и лидерът цял



ГЕРБ можем да ги вземем, да ги държим и да ги пускаме колкото щем, защото при тях примери за подобно новаторско поведение изобилстват. Все пак ето два от по-пресните. Групата имала ангажименти към Патриотичния фронт (какви?) и подкрепя задължителното гласуване. Премиерът е против. С други думи, групата гласува против възгледа на собствения си лидер, но от това неговият авторитет още повече нараства. Те добре са постъпили, той -също, и всички са си свършили работата. Малко по-рано групата на ГЕРБ подкрепя руско-турската комисия, че и доста бързо я вкарва в дневния ред, докато други инициативи кротко отлежават по етажерките на деловодството. Премиерът не знаел, разбрал случайно - очевидно от вестниците, и бил против. Той, който толкова ревниво следи външната политика и внимава някой да не го пререди в отправянето на послания към "началниците", бил в неведение как собствените му депутати го въвличат в драмата на сложните и крайно обтегнати руско-турски отношения.



Въвличат го - и никакви последици



Още в предния мандат, когато ГЕРБ подкрепи мораториума върху продажбата на земя и мигом се възмути от него, Борисов произнесе фраза, която в никакъв случай не е загубила давност: "Подведохме се по всеобщата лудост и популизъм".

От три месеца насам ДСБ е все пак най-ярката илюстрация на новото политическо мислене и амбицията им да пазят призовото място ескалира. Националното събрание на партията формулира ясни и логични послания. Накратко ето ги. РБ е изчерпан и провален проект и ние оставаме в него, за да го променим, правейки същевременно нов десен проект. Не сме създадени, за да топлим 20 депутатски места и 200 назначения и именно по тази причина няма да ги напуснем. Наш приятел срещу мафията, достоен за овации, е Татяна Дончева, която обвинявахме в какви ли не сенчести връзки, докато депутатстваше, а наш враг, достоен за освиркване, е Найден Зеленогорски, комуто признавахме всекидневните усилия да сплотява и организира същия РБ, и то без да прекалява с партизанщина. Не ние трябва да се върнем при другите партии от блока, те трябва да се върнат при нас. Подходът е близък до абевейския: напуснахме БСП, защото искаме да се обединим с тях и да не разпиляваме левите гласове. Още по-назад в историята е ленинският:



дайте да се разделим, за да може после да се съберем.



ДСБ обаче имат по-сериозна претенция, която надгражда не гласове, а морал. Ето защо на практика обясняват, че вчера тяхното поведение е било много морално и принципно, но днес е още по-морално и принципно. И не, никаква шизофрения няма, те са здравата глава, а който иска да провежда лечение, да го прави върху болните глави. ДСБ са били прави да отхвърлят категорично Борисов като възможен премиер, също толкова прави са били да го изберат за премиер, още по-прави са били да го наругаят и да му се противопоставят по-късно, а най-прави са да продължат да му партнират коалиционно. Радевски отново излиза на мода, макар и със синьо шалче: партията е права, когато съгреши дори. А и съгласно вица, който веднага дойде, за да обобщи ситуацията, на ДСБ страшно много им се иска да бъдат в опозиция, но все не им се получава.

Поне два начина имаме да си обясним политическото ноу-хау, което настойчиво ни залива. Първо, нежеланието да се носи отговорност в системата на парламентарната демокрация, в която получаваш власт с мандат да правиш политики, зад които заставаш. Вместо това в мнозинството се тиражират по-различни конструкции. Договорихме се да направим това и това, но не го приемаме. Ето я нашата реформа като управляващи, но ние сме в опозиция. Тези министри са от нашите, но ние не ги признаваме. И т.н. Второ, неприемането на идейното разделение в политическото пространство и огромното желание да бъде подменено с абстрактни и еластични категории: граждани срещу мафията, промяна срещу статуквото, стабилност срещу хаоса. В тях можеш да напъхаш всякакво съдържание, всякакви хора и всякакви политически формули.

Търсен или не, резултатът е българското общество така и да не може да се ориентира в това, което му се причинява - кой именно му го е причинил и в името на какво точно.