Някога на площад "Гарибалди" непознат гражданин ми препречи пътя. Лъснати чепици, панталони с остър ръб. И все пак някак... смачкан. Заби очи в мен:

- Калин Донков?

Гласът му бе строг и ехиден. Отговорих послушно:

- Да.

-Знаем, знаем...

Отмина почти победоносно. Знаел... Какво е знаел, питам се и сега. Знаел е кой съм? Или напротив - че не съм този, когото всички мислят, че съм? Но говореше в множествено число. Той ли знаеше или "те" знаеха? И кои те?

Тогава думата "компромат" не съществуваше. Имаше клюки, имаше доноси, имаше слухове и партенки. Но "компромат" е от речника на демокрацията. С нея се придава благоприличие именно на гореизброените клюки, доноси и пр. Самото подмятане, че "знаят" нещо за теб, не извикваше повече от краткотраен сърбеж. Животът ми протичаше пред очите на околните. Скритото, което не се виждаше, беше приключението литература. Но резултатът от него обикновено печатах и той също не оставаше скрит.

Да не би пък онзи мушмурок точно това да намекваше: че е чел и затова "знае"? Но не-е-е, имах по-високо мнение за читателите си, той не беше от тях. Впрочем, никога не разбрах от кои е. Нито какво е "знаел". Нито дори дали го е употребил и как. Животът не ни срещна повече. Преценил е, животът,че няма нужда. Защо да го прави, след като аз и така никога не го забравих? Срещнах, познах и отместих от пътя си много такива "знаещи". Повечето съм избърсал и от паметта си. А онзи перко от площад "Гарибалди" помня и до днес.



По това време имаше едно съветско списание "Знание - сила"



Беше издание за наука и техника, много популярно в България. Никой не оспорваше, че знанието е сила. Само че някои си го превеждаха другояче. Смятаха, че "знанието" за ближния (информацията, бихме казали днес) им дава предимства, надмощие над него. Разглеждаха го като средство за контрол на чуждия живот. Като оръжие от някаква хибридна война,преди още да беше измислена. Те имаха манталитета на тайните служби, жадно трупаха сведения за другите - често и без определена цел, за всеки случай. Все в онези години имаше задълбочена дискусия за опасността от размаха на човешкото знание (за науката ставаше дума), смяташе се, че лишено от морал, то заплашва света с унищожение. Обикнат пример бе атомната бомба. Каква заплаха представляваха личните "знания" за чуждия живот, тези знания "от втория вид", никой не дискутираше. Но понякога и там се случваха експлозии...

Като автор на частни случаи ми се случи да разровя една мрачна история. Провинциална домакиня си запълваше времето да следи и разучава битието на съседите си. Бе завоювала доверието им, имаше достъп до дома им и системно, жадно, почти сладострастно се ровеше в тайните им. Стари снимки, писма, служебни характеристики, дипломи и бележници от училище, рецепти, дори касови бележки минаваха през ненаситния й "скенер". Всичко се изследваше, осмисляше и класираше. Трупаше се с оглед на бъдещето или по някаква причина, която ние с вас най-вероятно никога няма да разберем. Или ако я разберем, няма да я приемем.



Драмата на тази жена бе, че семейството нямаше "мръсни" тайни



Имаше открит и простодушен живот и това обезсилваше нейното "знание". Вероятно дълго трупаното разочарование в един момент накрая я подтикна към груба и престъпна намеса в чуждия свят, но това е вече друга история, друга тема.

Споменавал съм ви вече, че обичам да се отбивам в кафенето срещу пейката на Славейковците. Правя си срещи или влизам просто да подвия крак. Отпивам нещо според сезона и наблюдавам зимните софиянки да се изреждат пред големия прозорец като в телевизор. Аз ги гледам, но зад стъклото и самият се виждам добре. Та съзрял ме беше един познат как се черпим и си говорим с архитект М. Ст. С архитекта се знаем от Индия, на една вечеря в българския културен център той ми разказа как в Либия при сухия режим на Кадафи варели домашна ракия от доматено пюре. Това ни сприятели и до днес чат-пат си събеседваме за живота извън политиката. И този път си приказвахме за приятни преживелици и коментирахме известни столични фигури, които, както винаги, могат да се видят по десния тротоар по движението на трамвая. Тогава ни е зърнал въпросният онзи познат, а ние не сме го видели, защото, както обясних, гледахме и коментирахме само известните.

Човекът ми се обади след два-три дни и ми поиска адрес, за да ми прати нещо, което силно ще ме заинтересува. Получих няколко ксерокопия от документи - всичките за М. Ст. Архитектът, оказва се, имал грехове: един спор за авторски права, едно бракоразводно решение от софийски съд, едно дознание по донос за притежание на ценни картини, както и разследване за законността на търг за построяване на общинска сграда, която, както се разбра после, и до днес не е започната. Навсякъде моят архитект е във фокуса на някакво подозрение. Стана ми тъпо и вдигнах телефона: защо? Отговорът беше: защото съм му бил симпатичен. А който е предупреден, той е въоръжен. Искал да ме предпази...



Наредих му среща в същото кафе, на същата маса



Мисля, че беше откровен. Имал такива документи за много хора. Просто ги събирал, за всеки случай. Бил длъжен да знае повече за познати и приятели, както и за някои известни публични лица. Рядко човек си представя колко текстове за човешкия живот са достъпни за четене и копиране. Между тях и строго охранявани страници. Когато добиеш опит, лесно се добираш до тях. Имал богат архив, никой не подозира колко богат. И колко подреден, сортиран. Архив на човешките тайни...

Огледах го с други очи. Възкресих мъжа от площад "Гарибалди" - не приличаше на него, нито бе лъснат, нито изгладен. По-скоро тих и самодоволен. "Знаем, знаем..." - прозвуча в дъжда. Пред прозореца течеше река от чадъри - черна река с унили цветни петна. Ахнах:

- Ти и за мен ли имаш компромати? Моите на кого ги изпрати?

- Познай - тросна се той. Откачи чадъра си от закачалката и остави на масата смачкана петолевка.

Чак вечерта позвъних на архитекта:

- Да си получил нещо от един общ познат?

- Не обръщай внимание - беше отговорът. - Очаквах, че си свикнал...