Питаха ме наскоро за значението на литературата в днешни дни и им казах откровено - тя загуби битката. Ама защо, каква битка?... - ще поясня. Битката, макар че този милитъри термин една ли е най-подходящ, бе за това - списователите да са съвест на времето, неудобен катализатор на въпроси, внезапен камък в блатото на привидното удобство. От съвременния писател - не говоря само за българските му аналози, се иска преди всичко да е находчив и шлифован сътрудник в обоза на шоуиндустрията, един вид да отвръща на изискването: "Забавлявай ме, драги, поне час на плажа или на дивана, а не ми досаждай с дидактики в какво да вярвам, къде боледува обществото и дали. Нямам ни време, ни желание да те слушам по тези може би важни, но досадни теми."

С това не казвам, че няма пера, които търсят - екзотиката, провокацията, скандала, истината - а че митът за масовата нужда от тях рухна. Така стоят днес нещата. То много митове рухват, ако се замисли човек - например, че "четящият човек е по-добър от нечетящия"; че "да ходиш на театър" означава да си "културен", а "да гледаш телевизия и овце" - че си "прост". С риск да скандализирам гилдиите ще кажа, че самото четене не прави никого по-морален и че да гледа глупости (има доста такива и в театъра) не прави никого ни умен, ни културен. Най-зловещите маниаци - серийни убийци на деца, в историята на Англия - Майра Хиндли и Йън Брейди, са били запалени читатели. Тоест чели много и в захлас книжки - е, повечето тематично присъщи на интересите им - Маркиз дьо Сад, да речем.

Както и да е -



по-горе употребих думата "съвест",



по отношение на писателя във времето. Пред очите ми е една хубава новоизлязла книга - есетата на Георги Марков, част 2, дело на фондация "Комунитас". Там съществува и есето "Солженицин - здравата съвест на един болен свят", в което нашият писател, журналист и дисидент изразява възхищението си от руския нобелист. Писано преди около половин век, есето е пълно с полемичен патос и прозрение за бъдещото значение на Солженицин. "И тогава, под изгнилото сборище от партийни съветски градоначалници, под катранения остатък от една абсурдна епоха, под плесенясалите томове похабена хартия от олигофренщината на социалистическия реализъм, ще се появят думи, ще се появят звуци и багри, които пред смаяните очи на някое бъдещо момче ще възкресят едно име - Александър Солженицин". Така пише Марков. И се оказа прав. Моя милост - момче по време на клейменето на "Архипелаг Гулаг", помня как по време на задължителните "политреферати" в клас стана дума и за някой си Солженицин. Колко бил враг и колко бил лош. Разбира се, ние - учениците, за разлика от заклеймилия го почти масово тогаз Съюз на българските писатели, дори не разбрахме какво е написал. В ушите ми остана само странното име, което ми се струваше някаква екзотична смесица от "сол" и "жица" - нещо такова океанско и яко ми се причуваше в името. Тогава бяхме на възраст, когато гледахме да се посмеем, а не да вникваме - помня как се хилихме на политинформация за бедния чилиец Луис Корвалан, изпатил при преврата на Пиночет в Чили, осъществен с помощта на ЦРУ. Името му се чуваше при произнасяне с "у", не с "о", та при всяко прозвучаване на фамилията му класът прихваше, побесняваше направо. Учителката чукаше с пръчка по масата, размахваше юмрук, заплашваше ни с водене при директора... Ала накрая и тя не издържа. И с крива усмивка обобщи: "А па и тоя едно име има, ужас".

Но да се върнем на Солженицин. Той беше най-руганият враг на комунизма по едно време, обаче - понеже не умря навреме, се оказа неприятен и за Запада. Ето какво каза Солженицин още през 1976 г.: "...Трябва да се полута човек из западните вестникарски тържища, за да разбере: трябва да се застъпваме за Русия, иначе най-накрая ще ни довършат. Русия, оказва се, е лъгана цели векове и не трябва да си губим инстинкта за самозащита. Има за какво да се каем, да, доста грехове имаме, но не и пред инструктираната американска журналистика ще се каем...

И каква стана тя? Аз поведох бой на главния фронт - а в гръб ми отвориха нов фронт! Ужасно е трудна такава позиция: не можеш да се съюзиш с комунистите, палачите на страната ти, но и не можеш да се съюзиш с враговете на нашата страна...



Свят голям, а няма къде да се денеш."



Пък в интервю за списание "Форбс" заявява още странни неща:

ВЪПРОС: - Хенри Кисинджър твърди, че Русия винаги ще заплашва интересите на Запада, независимо какво правителства я управлява.

СОЛЖЕНИЦИН: - И Хенри Кисинджър, и Збигнев Бжежински, и Ричард Пайпс, и още много американски политици и публицисти са закостенели в мисловната схема, усвоена от тях някога, и с неизменна упоритост повтарят и повтарят същата версия за уж изначалната агресивност на Русия, без да се съобразяват с днешната реалност...

ВЪПРОС: - И какво - няма заплаха за САЩ ли?

СОЛЖЕНИЦИН: - Ако гледате далеко в бъдещето, то може да се прозре в XXI век и по-нататък такова време, когато САЩ и Европа още по-силно ще имат нужда от Русия като съюзник.

ВЪПРОС: - Загадъчно.

СОЛЖЕНИЦИН: - Загадъчно е за тези, които не виждат в бъдещето и не разбират какви сили растат в света.