Стоп кадрите на живота вече не ни интригуват. Децибелите растат, но не дразнят. Възмутените тиради, грубият звук на новините, стресът на черната хроника, политическите надлъгвания някак се изравниха, посивяха в съзнанието. Нито силата, нито честотата им намаляват, просто монотонността убива интереса, животът не дава паузи на съзнанието - дано обистри слух и поглед. Някога хората си водеха дневници. Беше шик занимание, по такива тетрадки после са възстановявани цели епохи. Не познавам никого, който да го прави и сега. А и какво ли бихме обезсмъртили в един такъв дневник днес? Примерно...

Нападения, грабежи и изтезания на възрастни хора. Деветдесетгодишни жени стават жертва на рецидивисти. Спомняте си ги, нали? Една учителка по пиано от Видин, една старица от Ръжево Конаре. Ама наистина ли си спомняте? Е, добре, утре ще сме ги забравили.

Телефонните измами процъфтяват. Героите им се знаят, адресите им, къщите им на тези адреси са познати дори на публиката. Да няма полицията технически средства и годни осведомители, изглежда невероятно, а ако е вярно - е престъпление.

Ако не те излъжат сам да им изнесеш парите, идват ти вкъщи. Нощем разбойници ходят като привидения из домовете ни, с пистолети, с тръби или с цепеници в ръце; с нож между зъбите. Тършуват, преобръщат, отнасят. Победоносният им кикот долита от стълбището, разказва го ужасена жена, която вместо в полицията звъни в някакъв сутрешен блок - да изплаче. Чу ли я някой?



Всички и никой...



Пребиват хора заради един клаксон на пътя. Добре охраненият охранител с палка в ръка си остана двусмисленият герой на прехода. След като местата по върховете на държавата се заеха, перспективата на днешните пазванти значително се стесни и гневът им се насочва към заобикалящото ги гражданство. Не могат да пребият всички, въздъхваме облекчено. Но достатъчно е, че всички гледаме. И - вече не сме невредими, не се заблуждавайте...

Ограбват банки, пощи, молове, в много случаи гангстерите действат като по учебник. В същото време окуражени от това аматьори размахват пистолети под охранителните камери. Една магазинерка размаха парцала в зрелищна самоотбрана. И победи. В отговор чистачките вдигнаха метлите - ще пазят министър-председателя. В тази страна и той получава заплахи. Не се знае изпращат ли му, но - получава.



За да вярваме, че всички са застрашени



Това помага. На кого? Познайте...

Не само грабят банки, но и източват банки. Няма да ви занимавам с това. Срам ме е дори, че го подмятам. Парите вече са не знам къде, казват, че много далече. Но крадците са наоколо. Крадците, кожодерите и олигарсите са си тук. Тук е тяхната република.

А ние си мислехме, че е наша.

Разпределянето на обществени поръчки чрез налучкване е революция в пазарната икономика. Да се връщат стрелките на търговете, докато се уцели желаният победител - това трябва да се патентова. Подобни вибрационни практики (иди си - ела си и пр.) са по-разрушителни и от миграционния щурм.

Любимо упражнение в политиката стана връщането в изходната точка. Нещо се прави, "кове" се, после със същата скорост и старание се разваля. Изкованото кънти на кухо. "Управляват ни лошо, а се хранят добре" - отдавна казано, а точно! Дълго си мислехме, че просто се учат да бръснат... на нашата глава. Но мина време - не се получава. Не е до наука. Просто



ръката им си трепери - от алчност и от тъмна страст



И все така ще бъде.

Това е тъжното, което ни владее: познатото, гибелно "все така". Някога поне ни бяха обявили: всичко ще е наред, като построим комунизма. (Не го построихме и не можахме да проверим.) Сега обещаваха разцвета и белия хляб, като ни приемат в ЕС. Е, приеха ни. Още през 2007. Грях ми на душата, че го казвам, но онези и малко след това бяха последните хубави години на днешна България. От тогава - надолу по стълбата. Главоломно. Разпада се куражът, изгубва се смисълът, нервите загрубяват. Дори един протест като хората не става, ако някой не плати.

Веднъж в Азия ме развеждаха из огромни складове за памук. Вървяхме в прохода между стени от денкове и бали, издигащи се до покрива. След минути забелязахме, че не се чуваме помежду си. Повишихме гласове - звукът едва се долавяше. Памукът поглъщаше трептенията, укротяваше ги, убиваше ги. Почти викахме, а резултатът бе шепот. Навън, вече наистина шепнешком, смугла хубавица ми обясни, че памукът е стабилността на държавата. Един път - "бяло злато", каквото и да значи това. И втори път - планините от памук осигуряват тишината в страната, без викове, без вопли,без агитки, просто никой не ги чува. Това последното - в преносен смисъл. Но там го ползват и като буквален.

Затварям дневника и поглеждам навън - няма памучни планини. Не се налага. Памукът, колкото е нужен, тук е в душите. Познава се по тишината...