"Правителството не може да ви опази, но пък може да ви убие". Такива изказвания се чуха след атентатите от 11 септември 2001 г. Те произтичат от това, че САЩ насърчават тероризма на ислямистките екстремистки организации чрез собствената си неразумна външна политика. Американските власти се съюзиха с режими, свързани с тероризма и брутални авторитарни режими - Саудитска Арабия и Египет, влязоха и бомбардираха Ирак; удариха фармацевтичен завод в Судан и си създадоха врагове по целия свят.

Когато обаче дойде ответният удар, слисаните американски служби "по сигурността" стояха втрещени, докато кулите близнаци рухваха. Въпреки трилионите долари приходи, събирани всяка година от държавата, и огромния военен бюджет от 400 млрд. долара (2001 г.), който е много по-голям от този на всяка друга страна, многочисленото американско правителство не успя да предотврати мащабната атака, извършена в САЩ. И, разбира се, след 11 септември всички тези агенции, които се провалиха катастрофално, получиха повече пари за заплати, играчки и други



награди за своята некомпетентност



От гледна точка на жертвите Брюксел с терористичните атаки на 22 март, при които загинаха над 30 души, сe размина по-леко в сравнение с Ню Йорк. След по-смъртоносните удари в Париж през ноември 2015 г. брюкселските нападения са последният пример за това как управляващите в Европа са прекалено заети да се занимават с малките си проекти за европейско единство и глобална политика, но не могат да се справят и да изпълнят дори и най-основните функции на една държава за гражданите й.

Не беше отдавна, когато Брюксел - място на еврофилския елит - изнасяше лекции на Източна Европа за необходимостта да му предостави повече полицейски правомощия, докато разследваше полските власти, че не са достатъчно демократични. Брюксел се опитваше



да затегне хватката като европейска супердържава



Междувременно френската държава нарушава основното право на свободно изразяване, за да се справи с тероризма. След парижките атаки видяхме, че френското правителство има дълга, брутална, колониална и постколониална история, която продължава и до днес. Докато французите се опитват да си създадат репутация, че се грижат за собствеността си в световен мащаб, реалността е доста далеч от това. Френското правителство е едно от най-активните в Европа при завземането на държави и бомбардирането на враговете на френската държава, намиращи се далеч.

Белгия е по-слабо активна в сравнение с Франция в едностранните действия. Всъщност Белгия очевидно е повече от щастлива да разреши на американските данъкоплатци да поемат голямото бреме за финансирането на международните операции на НАТО. Белгия дори не е изпълнила ангажиментите си да задели 2% от БВП за военни разходи, както се изисква от всяка страна - членка на Алианса.

Това обаче не е известно на почти никой случаен наблюдател. Въпреки недостатъчните преки разходи на белгийската държава фактът, че централата на НАТО се намира в Брюксел, и това, че градът от мнозина е смятан за "столицата на Европа", означава, че Брюксел ще бъде цел на ответен удар. Всъщност Брюксел е властови център на европейския елит и едно от местата, където заседава Европейският парламент. Освен това като столица на НАТО Брюксел е мястото, където се взимат



решенията за намесата на Запада в Сирия,



Афганистан, Либия и други държави, където НАТО упражнява властта си с бомби и се съюзява с местните врагове на екстремистки терористични организации.

Като пример бихме могли да погледнем към продължаващия съюз между НАТО и Турция, където президентът/диктатор неотдавна обяви, че "демокрацията, свободата и върховенството на закона вече нямат абсолютно никаква стойност". Турция е на път да се превърне в диктатура, готова дори на още по-сурови мерки срещу етническите малцинствени групи. За беда Брюксел отдавна е решил, че Турция е безценен съюзник и югоизточен фланг на НАТО. Така всеки път, когато турската държава смаже свободата на словото, арестува още журналисти или воюва със собственото си кюрдско население, тя радикализира повече дисиденти. Но когато новорадикализираните започнат да търсят кой е виновен, те все гледат към столицата на НАТО и на Европа.

Последното захарче за Анкара от НАТО идва от 2012 г. под формата на нова ракетна технология и когато дойде време за поредната военновъздушна операция в поредната предимно мюсюлманска страна, алиансът често е пръв на амбразурата. Дали НАТО "официално" участва или не във военна операция, остава на заден план от гледна точка на пропагандата на терористите. Докато европейските елити продължават подкрепата си за турската полицейщина и за натовските "полицейски действия" в мюсюлманския свят,



радикалите ще гледат към Европа



С подкрепата на агресивната американска външна политика през 90-те години на миналия век, която превърна американските граждани в международни мишени на тероризма, европейските елити също превърнаха населението на собствените си страни в мишени за терористите. Разбира се, това не означава, че хората ще са напълно спокойни за сигурността си, ако всеки си гледа своята работа. Това никога не е било валидно. Но ефективната дипломация се състои не в това да си създаваш ненужно врагове и не в това да радикализираш населенията на цели страни срещу себе си, като нахлуваш в тези страни и бомбардираш цивилни.

И



какъв е резултатът от цялата активност на Запада?



Вероятно с изключение на Либия, която е европейски проект за установяване на контрол върху северноафриканския петрол, повече от интервенциите са дело на американския режим. Редом с Вашингтон, въпреки някои прояви на съпротива по време на нахлуването в Ирак през 2003 г., европейските елити помогнаха за дестабилизирането на страна след страна - от Ирак до Либия и Сирия. Във всеки от тези случаи ислямистки екстремисти побързаха да запълнят вакуума, създаден от западните правителства. Междувременно Западът успя да унищожи икономическата стабилност, където тя съществуваше в тези части на света, и това доведе до появата на бежанци, радикализъм и оправдания за тероризма.

Става дума за провал след провал, ако смятаме, че целта е била мир и стабилност. Но ако целта е била обогатяване на управляващите класи и разширяване на мощта на западните режими, тези операции всъщност са успешни. По-голямата част от цената бе понесена и ще се понася от обикновените данъкоплатци и от хората, които не могат да си позволят лична охрана и мерки за сигурност. А онези, които печелят от войната и разпалването й, ще отчетат прекомерно облагодетелстване и за тях това ще е пълен успех.

Отговорът на взривовете в Европа до голяма степен ще е такъв, какъвто очакваме в подобни ситуации.



Обикновените хора ще платят цената



с по-малко граждански свободи, повече данъци (и по-малко социални придобивки) и по-малко свобода на движение. Франция вече обяви почти постоянно извънредно положение и сега повежда война срещу основни граждански свободи, включително и чрез правителствена сила за "контрол върху пресата" и цензуриране на пиеси, филми и радиопредавания.

Подобни действия можем да очакваме и от режима в Белгия. Накрая населението ще приеме тези ограничения в името на сигурността и елитите в Европа с радост ще им осигурят полицейска държава. По отношение на външната политика всичко ще си е същото.