Странна съдба има левицата в България. Откакто се разбра, че БСП се е превърнала в партия на червените мутрофони, а "модерният ляв" е просто лаф за политическа ширпотреба, наблюдателите зачакаха появата на нова, автентична, европейска левица. Както в умерените й форми - социалдемократическа, левоцентристка и пр., така и в крайните - радикални зелени, антиглобалисти, анархокомунисти и всякакви други. Столетницата обаче съумя да удържи изненадващо дълго монопола си върху лявото в България. Едва през последните 5-6 години започна да изпуска фронта - успоредно със стремителното си западане. Но избуелите от радиоактивната почва на политическия ландшафт нейни конкуренти в лявата политическа плоскост съвсем не се вместват в представите ни за модерна левица. И още повече, не дават гаранция за наличието на траен политически продукт.



Проблемът не е в идеологията



На приказки българските политици са всякакви - и социалдемократи, и християндемократи, и либерали, и консерватори. Работата е там, че когато нещата опрат до практическата политика - конфликти, каузи, борби, назначения, коалиции, съюзи, обединения - тогава можем да се нагледаме на гротескни изпълнения. И всякакви приказки за идеи и идеологии губят смисъл и значение. Преди много години идейният миш-маш бе забъркан от десните, които не успяха да се разберат що за птица са - либерали ли, консерватори ли, социалдемократи ли... Тогава Костов тропна по масата, превърна коалицията СДС в партия и я нарече "народна" - т.е. от всичко по малко.

Трендът за левия идеен тюрлюгювеч зададе, разбира се, БСП. Червените не се посвениха да хвърлят в кошчето всичките си принципи (заедно с предпочитанията на електората си), за да се доберат до властта. Прекараните близо 10 години рамо до рамо с ДПС и царистите на Симеон Сакскобургготски са достатъчно доказателство за това. Наследниците им вляво обаче също не показват признаци за морална еволюция.

С особена сила това се отнася за пръкналата се от столетницата АБВ. И до ден днешен хората на експрезидента Георги Първанов не могат да дадат ясно, разбираемо и най-вече правдоподобно обяснение какво правят в настоящото управление. Не че някой си дава много зор да ги пита. Когато се образува сегашното парламентарно мнозинство, всички бяха твърде заети да изчисляват формули, пропорции и съотношения във властта, за да отговорят на простичкия въпрос - какво дири една лява партия в коалиция с десноцентристи, антикомунисти и националисти? Че и съжителства съвсем успешно с тях, ако се изключат леките и съвсем обичайни коалиционни сътресения по повод на някое важно гласуване или кадрово назначение. Дежурната версия на АБВ, че играе ролята на "конструктивен социален коректив на управлението", звучи хубаво, но не е за вярване. Освен ако някой не смята, че великденските добавки за най-бедните пенсионери не са резултат от социално-корективната функция на АБВ.

Не вдъхват особено доверие и другите претенденти за лявата корона. Татяна Дончева - лидерът на "Движение 21", наскоро внезапно откри близостта си с реформаторските сили и десните интелектуалци, обединени около т.нар. "Манифест за републиката". "Ние сме в ситуация, когато



големият проблем в държавата надхвърля възможностите



на лявото и дясното да се справят с него. Проблемът за мафията и мутрите е проблем както на лявото, така на дясното, а и на центъра", прокламира бившата депутатка от БСП на националния конгрес на партията си. И оттук стигна до логичния и неизбежен извод, че "Движение 21" ще подкрепи всички политически сили, които са за реална реформа". Много хубаво, само дето същите тези налични политически сили заедно акушираха на модела "Кой". А отскоро сдобилият се със собствена партия отцепник от Патриотичния фронт Велизар Енчев обеща при учредяването й да громи "дивашкия капитализъм" и да не се коалира с ГЕРБ и ДПС, но "с всички останали партии сме готови да разговаряме, и най-вече със сегашната партия в опозиция" - БСП, живото олицетворение на всички проблеми вляво.

Междувременно столетницата се разкъсва между прагматични и идеологически съображения. От една страна - с никнещите като гъби след дъжд кандидат-лидери партията е на път да бие всички налични рекорди по многообразие. От друга страна - хора има, но многообразие едва ли.

Настоящият лидер Михаил Миков пробва да създаде впечатлението, че партията страни от опортюнистичните си коалиционни политики в миналото и налага класически идеен курс от типа "труда срещу капитала". А прекият му съперник Корнелия Нинова се опитва



да зададе компромисна линия в БСП,



която да я приближи към АБВ. Т.е. двамата основни съперници предлагат два коренно противоположни пътя - единият вее знамето "Сам срещу всички", другият залага на обединение, единение, коалиционно начало и т.н. Всъщност и двата варианта имат нещо общо - просто и двата са губещи. С Миков партията не само се забива в един идеологически анахронизъм, но и изпада в опасност да остане "сам юнак на коня", което на бъдещите президентски избори ще доведе до поредния унизителен погром. А с Нинова червените рискуват окончателно да изгубят собствената си политическа физиономия и да се компрометират като нагаждачи. Липсата на силни хора със силни позиции вкарва левия мач във фаза цугцванг, т.е. всеки ход е губещ.

При това положение картината вляво не изглежда никак обнадеждаваща. Старите и нови социалисти предлагат идейна мътилка и безкрайно обтекаеми политически формули, които не вдъхват никакво доверие. Да не говорим, че левичарските лозунги за "социална справедливост" вече се ползват буквално от всеки на политическата сцена, независимо от партийната и идеологическата му принадлежност. Така че да не затаяваме дъх в очакване - съвременната българска левица няма накъде да ни отведе.