Поляците имаха иронизиращо тях си прозрение: "Полякът е готов да умре за родината си, но не и да работи за нея". Не е вярно, разбира се, но е находчиво. Ние можем да кажем: "Българинът е готов да върже кого ли не, стига да падне някоя пара и родината да се възхити". Също не е вярно, но е актуално.

Дискусията за "доброволните дружини" и свинските опашки разбуни родината и далеко прехвърли границите ни благодарение горделивия фотоотчет на "ловците". Би Би Си, "Гардиан", много руски агенции препечатаха натръшканите бежанци охотно. При това - внимание - някои руски медии писаха как нашите бабаити връзвали уловените мюсюлмани свиными хвостами - тоест със свински опашки, без кавички. Кой е разбрал, че става дума за пластмасови свръзки, не знам, но знам, че



всичко това ми мирише на готова инсинуация



Да вържеш мюсюлманин със свинска опашка и да оповестяваш това на цял свят е нещо като да рисуваш пророка гол в гей сцена за "Шарли Ебдо".

Както и да е - в дискусията у нас се включиха много правителствени, опозиционни, патриотични и космополитни гласове. Аз смятам, че гласът на разума все пак надделява над гласовете на първичния страх и ретроградната агресия. Този глас казва: "Да употребяват насилие в една правова държава могат само оторизирани за това органи, които носят строга отговорност за действията си пред други органи".

Ще ми се обаче да кажа, че този тест не ни се поставя за първи път и че



не го издържаме особено добре за кой ли път



Нашата държавност не е на висота, затова народният хъс за "доброволни дружини" възниква и ще възниква. Дали става дума за охрана на граници, дали за охрана на ниви и запустяващи селца, дали за самоназначили се левенти, които да обикалят Женския пазар в столицата вечер, но явлението е все същото. Нека го наречем Синдром на унтер Пришибеев*. Този синдром е опасна болест. Той обитава полупразни глави, които в някакъв етап от полупразния си живот са изпитали екстаз от възможността да контролират и плашат други хора. Това е изпълнило въпросните глави с измамно, но силно усещане за собствена значимост.

Заразените с тоя синдром



са обществено опасни и национално заразни



Девет от десет т. нар. "доброволци" може да са свестни и пълни с патриотичен плам момци. Достатъчно е десетият да е обикновен негодник, комуто харесва да се прави на унтер Пришибеев. Въпрос на време е негодникът, или индуцирани от него акрани, да набие, ограби или изнасили някого, защото - просто защото може да си го позволи. И е голяма илюзия да смятаме, че такъв акт няма да ни навреди особено, че водени от такъв негодник дружини ще "ни пазят" от "лошите" бежанци. Не - негодникът само тренира с "лошите бежанци"; той ще се прехвърли на други индивиди и групи, дори да са от собствения му квартал. Едного ще нарочи, че му мяза на гей, другиго - защото е паркирал на мястото на шефа, трети ще бие просто за назидание - от скука и за демонстрация.



Бабаитлъкът не е архаичен термин



от захаристояновски времена - той е самовъзпроизвеждащо се явление. За репродукцията му е необходим личен пример в семейството и малко поощрение от политици и местни авторитети. Нека допълня, че бабаитлъкът е опасен не само като самоорганизиран вид. Той може да вирее и обича институционализирани структури с отслабен контрол. Няма да забравя как, докато бях войник, слушах един фатмак, служил преди това на границата, да разказва за "лова на немци и поляци", които искали от нас да избягат в Турция или Гърция. Фатмакът се възмущаваше от един случай, когато "простите новобранци", наместо да ударят два шамара на уловен полски младеж и да отведат гаджето му зад бараката, за да го "опраскат" групово, викнали веднага дежурния офицер... А после "вече не можело, щЕло да се разчуе. Какви аджамии!..."

Бабаитлъкът и държавността са като скачени съдове - когато едното е слабо, другото бърже надига снага. Тази снага може така да избуи, че даже в един момент да се чудиш - държавата ли е станала бабаит, или бабаитът е станал държава.



----

*За който не е чел или забравил прочутия разказ на Антон П. Чехов, да напомним. В него става дума за пенсиониран подофицер, който смята, че запасният му пагон му дава право да командва всичко и всички в едно селище. Той пише доноси, разблъсква хората, ако му се стори, че са се събрали в несанкционирана група, следи кой чий плет прескача нощем, не разрешава да се пеят песни, мъмри, навиква и бие, ако прецени, че хората не спазват реда. А редът е такъв, какъвто го разбира унтер Пришибеев - единствен.