|
| Белослава |
-------
- Все по-големи и амбициозни сцени избирате за концертите си - три поредни години в Народния театър, после зала "България", сега зала 1 на НДК... Да очакваме ли и Белослава в "Арена Армеец"?
- Вероятно всеки изпълнител си казва така, но имам страхотна публика - толкова вярна, толкова подкрепяща. С нейна помощ минахме и следващото стъпало - успях да събера всички в зала 1 и залата беше пълна. След концерта една моя почитателка каза: "Никога не съм виждала зала 1 толкова малка. Някак придоби размерите на клуб, стана уютно". Което беше огромен комплимент. Това ми дава повод да си мисля, че този път е извървян стъпка по стъпка. И хората го усещат. Музиканти има много, концерти има хиляди, но когато си бил там през годините, някой е имал нужда от теб, купувал си е твоите дискове... Много хора се ожениха на нашата музика - шест двойки женихме на сцената. Кръстница станах на 13 Белослави в цялата страна.
- Не сте ли се обезкуражавала някъде по пътя, продължаващ близо 20 години?
- Много пъти. Главно поради това, че сме шепа хора. Няколко човека правим всичко - албума, залите, визиите, организацията. Забравям в един момент дали съм там да пея, да пиша песни, да репетирам, с визията ли да се занимавам, със счетоводството ли...? И така е при всички колеги. Ние нямаме т. нар. продуцентски звена в шоубизнеса. Имаме шоу, но нямаме бизнес.
Да, издаването на албум няма финансов смисъл, защото хората все по-малко купуват физическите тела, но има смисъл да затвориш кръга. Албумът е естествено продължение на пътя, който вървиш. Същинският живот на музиканта е силно наситен с пътуване, със сцени. Но това хората не го знаят, защото изпълнителите нямат подкрепата на медиите, нямат ефир. Българският Топ 40 се появи едва отскоро, всички музикални чартове от години насам са слети с европейските: във всички радиа се подават европейски класации и в тях се промъкват по 2-3 български парчета. И като няма ти къде да чуеш тези парчета, защо да имаш желание да ходиш да ги гледаш?
След спирането на телевизия ММ някак се разпиляхме, разводни се българската сцена. Половината от времето ми е минало в чудене трябва ли да продължа. Но музиката винаги е побеждавала. Семейството е най-големият ми приоритет, но музиката е другото ми сърце.
Е, няма кой да те потупа по рамото и да ти каже "Ела да направиш един голям концерт". Има фестивали, участваме на сцена с големи международни изпълнители, но пак липсва приемственост - фестивалите ги има по една-две години и после край, няма ги.
- Албумът носи заглавие "Красотата". Има ли шанс тя да спаси света?
- Светът изглежда така, както искаш и можеш да го видиш. Твоят свят не е глобалният свят. Той е свързан с най-любимите ти хора, местата, на които ходиш, с масата, на която вечеряш - дали има покривка на нея, свещи, дали има вкусна храна или ядеш на вестник; този свят, който ти сам можеш да си направиш. Глобалният свят е покъртително грозен, но аз за себе си в България намирам смисъл благодарение на хората, с които работя, благодарение на семейството, на любимите софийски улици - "Шишман", "Шейново", "Шипка"... дори на факта, че ядеш пържени филийки или мекички на закуска - нещо, което в други страни не можеш да имаш. Ето този сантимент към света, който те заобикаля лично.
- Това не е ли форма на вътрешна емиграция?
- Естествено. Но кой не го прави? В големите, космополитните градове на Европа, или в един Ню Йорк - как мислиш, че живеят хората там? Още по-уединено, защото дори най-близките са на километри от теб. Те са още по-самотни от нас. Тук поне излизаш, има кой да ти каже "добро утро", "как е майка ти"...?
Красотата е въпрос на избор. И ако всеки прекопае своята градинка и засади цветя, ако събере любимите си приятели и си пусне музика - всичко придобива съвсем друг смисъл. Да, навярно това има малък отзвук върху общата картина, върху масовката. Не мога да отида и да прекопая градинката на всеки, не мога да му хвърля боклука. Но мога да дам приноса си с музика.
- Тоест разчитате на изкуството като средство за въздействие; навярно не споделяте тежненията на свои колеги, които са активни по протести?
- Как да не споделям? Макар да живея идеалистично в моята музика, споделям всичко - ходя по протести, разхождам се и аз, участвам в над 9 благотворителни кампании. Но върша това повече от солидарност. Не вярвам, че една птичка прави пролет. Ние трябва да помагаме с изкуството си. Не е работа на артистите, на музикантите да протестират.
За съжаление нашето поколение има тежката задача да върне ценности, които през онези 40 години са били изгубени. Дори Женският пазар, ако погледнеш снимки от стара София, е имал най-красивите сергии - с подредени и измити домати, с малките кокошчици... Социализмът прекъсва тези традиции, онова, което е наследено от прабабите, прадядовците, през бащите и майките ни. И ние трябва да създадем нови традиции за нашите деца. Затова в момента трябва да сме много внимателни - какво пеем, какви думи използваме, какъв български език говорим, дали са ни чисти обувките, дали знаем да говорим на "вие"... За да сме спокойни за това, което сме оставили.
- Но на екрана дефилират текстовете на Криско.
- Така е. И това не е проблем само в България. Чалгата като че поотмина, но културата, която тя създаде, остана. Чалгата отгледа своите деца. Деца, които не умеят да говорят на "вие", които считат, че светът им е длъжен, които са вечно намусени.
- По-горе стана дума, че медиите са длъжници на българската музика. Но вие самата съзнателно ограничавате медийните изяви. Не участвате в телевизионни шоута. Как се връзват двете неща?
- Това, че аз не ходя, наричам хигиена на личността. Всеки сам преценява кое е добре за него. Когато сляза от сцената и не се занимавам с музика, нищо освен семейството не ме вълнува. Не мога да си позволя тези "шоа" да ми отнемат от времето за правене на музика.
Другата причина, поради която не искам да участвам, е контекстът на другите медийни герои. Има страшно много псевдогерои, които са известни заради това, че се показват по телевизията. Излизайки в ефир, ти попадаш между тях и хората се объркват кой какъв е. А аз не искам да обърквам публиката си, не искам да заставам между хора, които са се събудили с мисълта, че днес ще са известни, а утре вече ще са забравени. Искам да виждам хора, на които да подражавам, с тях да бъда в предавания. Като Теодосий Спасов, като Михаил Билалов... Обичах много Наум Шопов, имах щастието и трите години в Народния театър да съм в неговата гримьорна.
И не че нямаме истински значими личности. Просто хората на днешно време се интересуват от това какви дънки носиш, с кого си лягаш, какво е кучето ти, къде учи дъщеря ти, къде ще почиваш на морето... Много медии са забравили, че вкусовете на аудиторията се възпитават и съзнателно поощряват това. Някои отказаха да отразят моя четвърти албум и концерта в НДК само защото около мен "нямало клюка". Защото аз съм женена от 19 години, нямам любовник, не съм разведена, всички са живи и здрави, а изведнъж се оказва, че те искат да има драма, клюка или сензация. Животът ти да е турски сериал.
- Следите ли по-младата музикална сцена в България?
- Има силна млада вълна - групи като "Джереми?" и "Саутуик", певици като Прея. Е, повечето не ми харесват - искат да приличат на някого, да правят общи неща, масовки. За съжаление и едните, и другите са повече в YouTube, няма къде да ги чуеш. Пак до продуцентското звено опират нещата. Ако в началото няма кой да ти подаде ръка, да те покани, да научат за теб - много трудно могат да те чуят от малките клубове, в които свириш. Когато аз започнах, за щастие ги имаше "Авеню", те направиха същото и за други изпълнители и групи. При мен пее беквокали Елена Кокорска - страхотна певица, безумен глас. Но работи в банка. И си казвам: "Боже, трябва да стана продуцент, за да може да чуят за нея!" Може и да стане един ден. Знам, когато човек е млад и иска да се занимава с музика, колко всесилен се чувства. И как все по-трудно става с годините, когато знаеш повече. Не че има възраст в изкуството, но трябва да знаеш кога да се оттеглиш. Трябва да има време за младите.
