Гордостта на здравния министър Петър Москов и премиера Бойко Борисов - новото спешно отделение на столичната "Св. Анна" (Окръжна болница), на което наскоро рязаха лентата, е лъскаво отвън, но пълна скръб отвътре. Цялата пара е отишла в лъскавата фасада. Скъпият теракот, плазмите и хеликоптерната площадка не създават онези нормални условия, в които болният и близките му се чувстват обгрижени.

Единственото, което е наред, е големият паркинг, където можеш да паркираш, без да трепериш, че ще ти сложат скоба - за сравнение, всички големи софийски болници са пригодени само за болни, които ги спускат с парашути. Плюс е и че от чакалнята може да се поръча такси. Новото отделение може и да е уникално заради свръхмодерната си апаратура, противошoкови легла, операционна зала за хирургически интервенции - инвестиция за над 1 млн. лв. Проблемът е, че



здравното министерство създаде безумен модел



на функциониране на болничната система, без изобщо да помисли за хората, които трябва да я изтърпят.

Не само в Окръжна болница, а във всички здравни заведения спешният пациент попада в царството на бюрокрацията. Вместо бързо организиран преглед, изследвания, поставяне на диагноза и започване на лечение, лекарите пишат с часове купища бланки, нищо че всичко се въвежда и на компютър - вероятно така Москов ги контролира дали не точат касата. Сигурно голямото писане е с цел да не издържат нервите - или на доктора, или на пациента - и така бланките да останат недописани, а касата - неизточена.

Приемането на пациент в критично състояние отнема между 3 и 7 часа, зависи от късмета. Хуманният подход в организацията критично липсва - малко на брой персонал, особено вечер и нощем, се опитва да компенсира цялата безумна организация на здравеопазването ни. Всички страдащи от всичко към полунощ се втурват към Спешното, за да получат онази помощ, която личните лекари не могат да дадат. Резултатът - лекарите в болниците изнемогват, пациентите и близките им - също. За приемане на спешен болен трябват железни нерви, упоритост и за жалост - доза нахалство. Нужен е направо навигатор за справяне в болничната джунгла, в която вече има такъв недостиг на медицински сестри и санитарки (особено нощем),



та е добре болният да си води и съответния персонал



Пациентът и придружителите му трябва да стоят прави пред помещението, в което са лекарите - та дано някой види, че са в нужда и се смили да ги вкара в залата за преглед. Лекарите през това време усилено пишат вътре и това се вижда през вратата, когато се отвори. Налага се човек да е настойчив, често груб, за да му обърнат внимание.

За посещение в Спешното трябват вода, памперси, храна, четиво, защото чакането е неизбежно. В часовите пояси, когато изтича предишната смяна и застъпва следващата, чакането се удължава още неопределено време. С тоалетната за посетители има голям проблем - в Окръжна болница мнозина го правят на двора, защото за чакащите не са предвидени сервизни помещения или ако ги има, никой не знае къде са.

Двете санитарки, които дават нощна смяна, са съвсем недостатъчни - необходими са поне 5 души за работата, която се струпва. Добре че има придружители - те тичат по различните кабинети и лаборатории за изследвания, тикайки болния в количка, звънят и чукат на заключени врати, докато някой отвори. Асансьорите вече се движат с чип, какъвто има само персоналът. Налага се болните и придружителите им да чакат пред асансьорите, докато не се появи благоразположен служител и не прокара чипа си през сензора, за да тръгне асансьорът. Нагоре е по-лесно, надолу може да се чака и час. За да се спести време, санитарите с помощта на придружители се обединяват по двойки и тройки и кръстосват от етаж на етаж, от асансьор на асансьор. Дори през деня, когато всички са на работа, по стълбите към и от високите етажи кретат болни хорица, едва дишащи.

Санитарките ще ви уведомят още в началото, че



свестни доктори почти не са останали в тази болница,



защото всички са избягали в частните здравни заведения, а тук работели само младоци, които не разбират. Името на здравния министър може да се чуе често по коридорите - ако искате да чуете в какъв контекст, идете лично.

Готовите изследвания не означават приемане. Предстои качване в отделението - обикновено от придружителите. Там често се оказва, че липсва някое изследване или болният няма необходимите консумативи - следва връщане в отправната точка. Тук най за оплакване са хората от провинцията, които са пропътували стотина километра, и това е предпоставка за скандали и саморазправи.

Лъскавината на спешното отделение не е характерна за останалите. Там двойно по-голям брой болни са нагъчкани в малки стаи на неудобни, често счупени кревати, с недостатъчно и счупени болнични шкафчета (на трима души обикновено се падат две), а гардеробите вече са претъпкани и няма място за багажа на новоприетия. На фона на лъскавите плочки



мизерията направо вади очите



Новата дограма е сложена по евтиния начин и няма механизъм за вертикално отваряне, та от отворения прозорец да не духа директно на най-близко лежащия пациент. Дето викаше премиерът миналата година: "Даваме пари за здравеопазването колкото за десет магистрали "Тракия", че и отгоре, а пак не стигат...".

Ако в Окръжна болница не си спешен пациент, а с направление, за да се отправиш към съотвения лекарски кабинет, е нужен около час. Защото абсолютно всички болни - някои от които в недобро физическо състояние, трябва да се наредят на опашка на централната регистратура, където една служителка проверява направлението и го дава на друга, която го вкарва в компютъра, установява дали пациентът е здравно осигурен, въвежда още някакви данни. Това отнема час. Току притичва някой от близките на пациент и пита: "Какво става, вкарахте ли го?" А служителката отговаря: "А, вие сте вече при д-р еди-кой си? Ами ако той може да вкара данните, да го направи". Е, щом и лекарите могат, да вкарат данните, защото стотиците пациенти трябва да се редят на тази безумна опашка?!

С този начин на мислене и на действие в министерството няма как да стигнат парите за здравеопазване, защото всичко им е анти, няма мисъл болният да е добре и да му се спести нещо. В нашите болници дори за изписването на трудноподвижен човек са необходими поне двама души. Тичането по регистратури с бланки, чекирането на лични карти отнема време и сили. Бедна ни е фантазията как ще става всичко това, когато влезе в сила "гениалната" идея за пръстовия отпечатък - пред регистратурата вероятно ще карат полуживите направо с носилките, за да си пъхат пръстите в четците. Да ни е честита реформата!