Не разбрахме, че демокрация значи не по-малко, а повече напрежение. И най-вече умствено. Защо у нас възникна пазар? Защото за тия 13 години се научихме да запомняме в кой магазин са ни продали развалени домати, къде ни се е видяло евтино и къде продавачите не са се цупели.

Е, дойде време да направим още едно усилие: да почнем да различаваме имената на публичните говорители, да си припомняме какво са казвали преди, да си представяме какви интереси може да представляват - и съответно да им купуваме стоката или не.

Българският дебат днес е на стадия на гаражната търговия от 90-а: огромната част от хората просто не различават Кръстев от Райчев, Райчев от Минчев и Минчев от Буруджиева, да не говорим за по-скучния среден политически кадър. Когато обществената тревожност спадне, спада и интересът към мненията им и медиите се обръщат към по-декоративни персонажи. После - както сега с Ирак - пак криза, пак се сещат за тях. И говорителите почват да изказват разни задълбочени неща, по възможност "различни гледни точки", за да е пъстър медийният пейзаж.

Ако няма споменаване на имена, мненията по принцип не влизат в съприкосновение, никой не убеждава никого и до нищо не се стига, става дума не за проясняване на ситуацията, а за терапия.



"Нищо не разбрах, ама беше много интересно"



Преди месец са те излъгали, извършили са най-долнопробна политическа манипулация, но ти пак си купуваш вестника заради програмата на телевизията или пускаш предаването, за да ти шуми нещо, докато жената готви. "Казаха", "писаха" - ето аргументите, върху които строим гражданските си позиции, но кой и защо - за това умствено напрежение не достига.

В първите години след рухването на отдел "идеологически" голямата интелектуална задача беше да заменим партийната публичност с независима - значи наместо да се чувстваме на топло при "нашата" истина, да излезем в студения, широк свят на информацията.

Е, тъкмо се справихме и последните партийни издания потънаха в пясъците на неверния електорат, ето ти нова задача: вътре в пазарните медии да почнем да разграничаваме сериозните от развлекателните.

Ще кажете: непосилно е за хора, които нямат достъп до кулоарите на властта, да се ориентират коя групировка коя медия владее и с кого срещу кого играе. Дето се казва, корпорациите укрепнаха, нищо не им пречи вече да пуснат едновременно един по-сериозен вестник, един развлекателен канал и едно чалга радио; в едните да купят леви журналисти, в другите - десни.

Ситуацията допълнително се усложнява от това, че много публични говорители са ангажирани.



Партийната окраска е най-лесната част от пъзела:



ако знаете кой от кой отбор е, по-лесно тълкувате изказванията му.

Предимството на такъв идеологизиран възглед за интелигенцията-трансмисия е, че поне позволява на гражданството да класифицира говорителите и да компенсира липсата на естествени авторитети или престижни институции. Обратно, роенето на НДСВ днес, СДС вчера, а БСП онзи ден поражда тежки проблеми с разбирането за неспециализираната публика.

Но ситуацията се усложнява допълнително с внедряването у нас на така наречения трети сектор. Неправителствените организации, които днес олицетворяват гражданското общество, имат много достойнства, но в основата им лежи един непреодолим парадокс:



те приватизират публичното пространство



Някакви частно сдружили се и частно финансирани лица отстояват общи ценности - да кажем борят се за етническа толерантност, евроатлантическа интеграция или подпомагане на социално слабите. Само че в техен частен (заради финансирането) интерес е да отстояват именно тези (поради заданието от спонсорите) ценности, не други.

(Около настоящия дебат например често ще чуете питането: тоя с американско финансиране ли работеше или с европейско?) Ситуацията е още по-сложна, защото публичните говорители често са едновременно и ангажирани партийно, и се прехранват с някоя фондация, и имат връзки с някоя икономическа групировка, и желание да блеснат със собствено мнение и пр. Но най-невидимата цензура днес е онази, която упражнява пазарът. Желанието да продадеш повече, да си вдигнеш рейтинга неизменно те кара да казваш онова, което хората искат да чуят, и да го казваш по начина, по който те искат да го чуят.



"Възхвала на тълпата в достъпна за нея форма"



бихме могли да перифразираме стария виц за соцреализма. В този ред на мисли критерий за доверие в даден публичен говорител би бил куражът му да застава против течението, да прави на инат на всички, да изказва онова, което в момента на никого не е приятно да слуша. И ето че се връщаме 30 години назад при героиката на интелектуалеца... Проблемът е, че и той днес се озова в капана на медиите. Няма никакъв по-лесен начин да се прочуеш от това да кажеш някакви скандални работи. А прочуеш ли се веднъж, пазарната ти цена се вдига, могат да те потърсят примерно да споменеш в статията си някоя марка хладилници... Друго спасение освен времето няма, само то може да пресее стойностите: но без усилие на паметта времето се разпада на дразнения - "Ей че хубаво го каза тоя"...