- Г-н Богданов, има ли, според Вас, шанс 2016 г. да е по-силна година за икономиката ни от миналата година? Прогнозите сега са доста шарени, като учените от БАН очакват само 2% ръст, а премиерът Борисов се надява на двойно повече.

- Логиката на по-скептичните прогнози е ясна - през 2015 г. имаше 3% растеж заради ударното усвояване на еврофондовете от стария програмен период, но тази година няма да е така, няма да го има този "допинг". И експортът не може да расте така бързо като в предните години заради по-ниските цени на основни суровини, които потискат част от българските износители.

- А не може ли да се надяваме на друг допинг - чуждите инвестиции?

- Сложен въпрос. В дългосрочен план бедна страна може да увеличава производителността само с приток на външен капитал, включително технологии и знание. Краткосрочно има предпоставки да привличаме повече инвестиции. От една страна, наличието на лесни, евтини пари в глобален мащаб и изключително ниски лихви карат инвеститорите да търсят доходност в недвижимите имоти в не толкова развити пазари и България може да спечели от това. Въпреки нездравия строителен бум от периода 2004 - 2008 г. у нас все още има много да се строи - офис сгради, търговски площи, логистични бази, публична инфраструктура. Друг фактор е продължаващият процес на изнасяне на производства и услуги в България, по-силното включване на България в глобалните вериги - като автомобилната индустрия, все повече компоненти се произвеждат у нас.

Може да се привличат инвеститори в големи инфраструктурни проекти - пристанища, летища и много други, включително и в културни събития, в здравеопазването, дори в нови университети. Защото сега говорим, че висшите училища са прекалено много, но те са от един тип. Някои ще загинат, а може да се появяват други, с ново качество.

Но тук стигаме до обратната страна - хората, работната сила. Ако сте инвеститор, има ли кого да наемете? На практика в момента няма свободни хора сред висшистите и в групата на 35-40 годишните. Свободният ресурс са младежи без стаж и опит, неграмотни и недоучили, както и хора в предпенсионна и пенсионна възраст. Пазарът на труда наподобява ситуацията през 2006 - 2007 г., когато бизнесът се оплакваше от огромен недостиг на работна ръка - и не говорим само за програмисти и инженери, а изобщо. Към момента инвеститорите имат два пътя да разширят дейността си - или да плащат значително по-високи заплати, за да "откраднат" подготвени кадри, или да се насочат към "трудните" - неграмотни, неопитни, хора с увреждания, в напреднала възраст и т.н.

Имаме огромен проблем и с количеството на работната сила, и с качеството й, което пък издава провал на образователната ни система. Че няма програмисти е само върхът на айсберга. За да ги има, трябва да се учи математика, обаче няма достатъчно желаещи в университетите. А и да има, не могат да покрият критериите, да изкарат входния тест по математика - защото нивото е ниско в гимназията.

- Виждаме какво стана на последните матури...

- В средното образование има пропаст между лошото масово равнище и един малък елитарен сегмент на добри училища с мотивирани преподаватели. Защо няма работници за заводите? Училища, които се водят професионални, всъщност са маскирани елитни гимназии. Например търговско-банковите гимназии - всички завършили след това отиват да учат в университети. А идеята е да подготвят хора, които директно да започнат да работят, като си вземат дипломата. Имаме и техникуми, които учат децата по остарели програми и специалности. Например в един техникум занимават учениците с ремонт и производство на танкове Т55 и руски противотанкови мини - как да очакваме тези деца после да са подготвени за съвременен завод за електроника или машини? Да, вече има известно подобрение, има желание за реформи, но нещата се променят много бавно.

- Оплакваме се, че инвестициите са малко. Защо тогава не използваме плана "Юнкер" с неговите 317 млрд. евро? България все още няма нито един одобрен проект за финансиране и едва преди седмици бяха внесени 6 предложения с българско участие.

- Има няколко обяснения. Първо, в България все още капацитетът за писане на проекти за финансиране е слаб. Второ, нямаме опит с проекти от типа "публично-частно партньорство", които комерсиализират публична услуга. Примерно искате да строите тунел. Финансирате го частично по плана "Юнкер", частично с кредит от друг източник, а после събирате такси за преминаване през тунела и с тези такси възстановявате инвестицията. Същото е и за магистралите - слагате тол такса и всеки плаща според изминатото разстояние. По този начин може да се построи ново летище, може да се финансират обществени паркинги, нови линии на градския транспорт, нов лифт на Витоша или на някой плаж. Може да е проект за екокурорт - да се инвестира в алтернативен транспорт. Вижте Цермат в Швейцария, там има само електромобили, железница и пешеходци.

Но всичко това изисква да имаш идеи и "бърза писта" за осъществяването им. А нашата политическа система и администрация не са свикнали да мислят и действат така. В България имаме идеи и проекти, които се спрягат десетки години и нито се отхвърлят, нито се развиват - лифтове, тунел под Шипка, под Петрохан, мостове, фериботи...

Не е случайно, че в страна като България се забранява Юбер, че почасовият билет за градския транспорт не може да се въведе, защото нямало как да се отчита кога се качваш и кога слизаш. Във време, когато и първолаците, и бабите на село имат смартфони, ние се чудим как да направим умни машини за перфориране на билети.

- И отлагаме чиповете в личните карти, и не можем да направим обществените поръчки електронни...

- Всяка промяна се посреща на нож и няма лидери, които да защитават и прокарват реформите. Инерция - дори кафемашините по улиците връщат ресто, но не и апаратите за билети в трамвая. Дори децата си правят профили в мрежите, дори квартални бакалии имат четци за бар код и компютърна мрежа, в която касовият апарат и бар кодът се свързват, а БДЖ не може да работи с новите технологии. На книга у нас има електронни училищни дневници, но те не се ползват, защото има масова съпротива отвътре.

У нас политиците все говорят колко е важен бизнесът, но трудно го чуват. В Лондон камериерка за 5-звезден хотел се подготвя с 5 дни курс и после практика. У нас има курсове по няколко месеца. Уж сме направили схема с пари от ЕС в помощ на бизнеса, но някой решил, че обучението за работници в туризма трябва да се точи 300 до 600 часа. За сравнение - от първи до четвърти клас децата учат общо 488 часа математика. Та значи, хотелиерът трябва да знае точно коя жена иска да вземе за камериерка, рецепционистка или сервитьорка идния сезон, да я запише на курса през август и тя цяла зима да се обучава... Слава богу, в новите схеми за активни мерки на пазара на труда няма такива неща. Но защо трябваше да се се губят време и пари?

В България икономическото развитие не е основна тема и няма реформи. Ако подобряването на бизнес климата, ако привличането на инвестиции са само на думи, но не са истински приоритет на политиците, те не са приоритет и за администрацията. Всички управляващи залитат по видимото - по първи копки и рязане на ленти. А структурните реформи са "черна" работа, резултатите от тях идват след години и не можеш да ги покажеш по телевизора. Това не е стимулиращо и за министъра, и за чиновника. Затова трябва да има кой да "тропне по масата" с лична кауза, примерно - трябва да постигнем 6% ръст на БВП, или трябва да станем държавата с най-бърз интернет в ЕС, или да бъдем страната с най-лесен старт на предприятия за производство на машини и авточасти, или ще реформираме здравеопазването така, че да имаме успешен бизнес с лечение и грижа за възрастни хора от цяла Европа. Трябва да има ясни цели и ако има бариери, те да се премахват бързо и решително.