Дали наистина Светият синод на БПЦ направи "грандиозен гаф", отказвайки да участва във Всеправославния Велик събор, който се очаква(ше) да заседава между 19 и 26 юни на о. Крит, рискувайки по този начин да провали дългогодишни усилия на православните църкви около подготовката на най-висшия църковен форум? Такива упреци се появиха в медиите непосредствено след като Синодът обяви решението си на 1 юни. Отказът от участие две седмици преди събора, както и изтъкнатите аргументи (незначителност на темите, несъгласия на други църкви с вече приети текстове, невъзможност за прецизиране на решенията по време на самия събор, както и още някои с протоколен и битов характер) бяха коментирани като "абсолютно некоректни и неубедителни", тъй като Синодът е могъл да ги изложи много по-рано и по-аргументирано. Освен това в мотивите му беше провидяна дългата ръка на Москва. Доколко всичко това изглежда убедително в светлината на твърде динамично развиващите се събития около събора?



Да видим първо как се е стигнало до силно комплицираната ситуация.



За необходимостта от такъв събор сред православните се говори от началото на миналия век и в същото време той винаги е бил обект на подозрения и недоверие, особено сред фундаменталистки настроените клирици. Инициаторите - вселенски патриарси - са подозирани, че преследват чужди на православието тщеславни цели, че са заложници на чужди и враждебни на църквата интереси (политически, икуменически, масонски) и най-вече, че прокарват светски дух в църквата. Като особено изразителен пример обикновено се сочи много енергичният църковен модернист Мелетий Метаксакис, който за краткия си престой като предстоятел на Константинополската катедра (1921-23) успява да вдъхнови няколко разкола (на календарна и административна основа), преди да бъде изгонен и да заеме по-късно с английска протекция Александрийската катедра. През 1923 г. той свиква в Цариград съмнителен по своята каноничност Всеправославен конгрес, с който се свързват последвалите старостилни разколи в православните църкви. През 1930 г. патриарх Фотий II организира във Ватопед всеправославно съвещание, на което перспективата за бъдещ Велик събор изглежда по-ясно очертана. Тогава е съставен и каталог от 17 теми. При патриарх Атинагор усилията са още по-енергични. По негова инициатива през 1961 г. на о. Родос е свикано предсъборно съвещание, на което каталогът с бъдещи теми е силно разширен - до 100. Важно е да се спомене, че по същото време при понтификатите на папа Йоан XXIII и папа Павел VI е проведен Вторият ватикански събор (1962-1965), с който Римокатолическата църква започва нова политика на сближаване и настойчиво търсене на диалог с православните. Признати са благодатните тайнства на източните църкви, но без да става дума за отказ от догматическите и литургически специфики, които правят молитвеното общение между католици и православни проблемно (добавката filioque в Никео-цариградския символ, догматите за първенство и непогрешимост на папата и т.н.). През 1964 г. в Йерусалим папа Павел VI и патриарх Атинагор отменят анатемите от 1054 г., което отваря нов хоризонт за диалог между двете християнски конфесии. Павел VI дори поднася на Атинагор дар с подчертано литургичен смисъл - подарява му потир. Подадената ръка обаче не е приета еднозначно в православния свят и подхранва нови зилотски страсти. Страховете са, че диалогът и сближаването с инославни може да обезличат православието и застрашат неговата идентичност.

По времето на Атинагор в Шамбези, до Женева, е създаден православен център, където през следващите десетилетия се провеждат четири предсъборни съвещания - през 1976, 1982, 1986 и 2009 г. Темите в каталога са сведени до 10, за да останат в крайна сметка шест: Мисия на православната църква в съвременния свят, Православната диаспора, Автономията и начини за провъзгласяване, За поста, Тайнството брак и пречките пред него и Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят. Всички текстове са публикувани в сайта на събора: https://www.holycouncil.org. Те едва ли са приемани гладко и безпроблемно в предсъборните заседания и изглежда са подписвани с идеята да бъдат коригирани на самия събор. Особено конфликтен е текстът към последната тема - за отношенията с останалия християнски свят. В него има икуменически тежнения, което за част от православните йерарси се приема като недопустимо отстъпление от каноните и чистотата на вярата. (В синодално решение на Грузинската църква (25 май т.г.) се казва буквално, че той е "изначално неприемлив" поради "еклесиологични и терминологични грешки и подлежи на сериозна преработка".) Най-ревностните категорично не приемат понятието "християнски църкви", отнесено към католици и протестанти в официален документ, защото се придържат към разбирането, че има само Една, Свята, Съборна и Апостолска църква и това е Православната. За останалите, т.е. отпадналите от църковното единство понятието "църква", е приемливо само като технически термин. От друга страна обаче, да бъде наричан папата разколник и ересиарх, а католиците - еретици, както често се случва в изявите на православни фундаменталисти, в днешно време е най-малкото проява на лош вкус.

Тук трябва да се кажат няколко думи за икуменическото движение и Световния съвет на църквите (ССЦ). Това движение възниква под давление на протестантски деноминации в началото на миналия век с идеята да работи за сближаване между християните на основата на вярата им в един бог - Иисус Христос. Движението става особено активно след Първата световна война, а през 1948 г. е институционализирано с учредения в Амстердам ССЦ, в който след Втория ватикански събор активно участва и католическата църква. Православните църкви също членуват в него, някои поради натиск от комунистическите правителства. Идеята им е била ССЦ да се използва за нещо като отдушник за напреженията на Студената война и докато правителствата дрънкат оръжия, патриарсите да обикалят света и да говорят за мир и дружба между народите. Православните йерарси, от своя страна, приемаха проявите на ССЦ като възможност да се свидетелства пред света за истинната вяра. (Все пак общуване и общение не е едно и също.) Постепенно икуменическото движение надхвърли чисто християнската проблематика и започна да се стреми към сближаване на всякакви религиозни общности на основата на вярата им, че има бог. Поради което част от православните църкви (в това число и БПЦ през 1998 г.) се оттеглиха.

Същественото в случая е, че покрай икуменическото движение и ССЦ в православния свят се очертават две взаимнопротивостоящи тенденции - на едно готово за диалог, отворено към предизвикателствата на съвременния свят и по този начин свидетелстващо за своята вселенскост православие, и едно друго, интровертно, взряно в далечното си минало, склонно към изолационизъм и провинциална самодостатъчност православие. И двете тенденции имат своите харизматични авторитети, които явно не намират златно сечение в противостоящите позиции, така че да направят един Всеправославен събор възможен.



Нека сега надникнем в кухнята на Събора.



Освен някои текстове на решенията, конфликтен се оказва и регламентът за провеждане на заседанията, приет през януари т.г. на Синаксис на патриарсите в Шамбези, т.е. след като са били одобрени съборните документи. От него става ясно, че не могат да се внасят за съборно обсъждане текстове или нови въпроси, които не са били единодушно одобрени на предсъборни заседания (гл.8, т.2). Промени в текстовете може да се предлагат само с консенсус на всички делегации (гл.11, т.2). Иначе казано, нужен е всеправославен консенсус за промяната на текстове, които обаче са приети без такъв консенсус в предсъборните комисии, вероятно с очакване да бъдат коригирани на самия събор. Според регламента всяка от 14-те поместни църкви гласува с един глас, което придава на 24-те епископи във всяка от църковните делегации по-скоро зрелищно-декоративен характер. Така съборното начало, което е основен принцип в православието, при това не просто като бюрократично-административна процедура, а повече като евхаристийно събитие, изглежда елиминирано. Явно Светият Дух отказва да участва в такъв събор, поради което и другите участници един по един започнаха да се разотиват.

През последните седмици православни йерарси и богослови на различни форуми изразиха своите притеснения. След Българската православна църква още няколко църкви обявиха официално, че няма да участват в събора, ако не бъде отложен или ако документите не бъдат коригирани. Това са: Грузинската, Сръбската, Антиохийската и Руската. Ако за споменатите дотук поместни църкви може поради исторически и политически причини (основателно или не) да се подозира, че са били под натиск от Московската патриаршия, това едва ли може да се твърди за Еладската църква, където предсъборните документи също не са приети еднозначно и още по-малко за монашеските братства на Света гора. В писмо до Вселенския патриарх, публикувано преди няколко дни, Св. Кинотис на светогорските манастири също настоява предсъборните документи да бъдат коригирани. През април т.г. имах щастлива възможност да посетя Света гора и от разговори със зографски монаси разбрах, че част от атонските братя са силно смутени от проекторешенията на събора, а някои дори смятат да не споменават в службите си Вселенския патриарх, ако нещата се развият, както са планирани.

В светлината на така изложените обстоятелства би трябвало да става ясно, че в острите упреци срещу българския патриарх и синодалните старци може би има доза излишна строгост. Има ситуации, в които, както и да постъпи човек, греши.



Една от целите на събора е да свидетелства за единството на православния свят.



Той обаче не е единен. Между отделните православни църкви има стари и нови напрежения, поради което са отпаднали и някои теми в каталога. Например за автокефалията.

След краха на Гърция във войната с Турция (1919-22) и прогонването на малоазийските гърци Вселенската патриаршия се оказва в много неблагоприятна ситуация. Административно подчинена на турското правителство и в същото време с постоянно намаляващи пасоми, тя е принудена да търси допълнително влияние и легитимност чрез разширяване на своя диоцез сред гръцката диаспора по света и сред диаспорите на други поместни църкви. Това обаче не се харесва от останалите църкви, които смятат, че техните диаспори са си тяхна грижа. Това е трайно конфликтна тема.

Между Москва и Фенер има отдавнашно напрежение заради църквите в Естония и Украйна. Антиохийската спори с Йерусалимската за катедрата в Катар и двете църкви не са в общение, което е още едно препятствие пред събора. Сръбската църква има подобни спорове с Румънската. Вярата може и да няма нищо общо с политиката, но църквите имат - особено с геополитиката.

Така изглеждат нещата около събора от чисто църковна гледна точка. Но има и друга, по-скоро светска гледна точка, която доминира медийния интерес към темата и според която чисто догматическите, еклесиологически и литургически проблеми имат маловажно значение. Според тази гледна точка църквата освен богочовешки и душеспасителен пристан е също и дори много повече овластена с духовна власт институция, която макар да свидетелства за отвъдното, трансцендентално битие, живее и в този свят и за този свят носи отговорности - за него и пред него. Християнството не е просто и само религия, то е платформа на европейската цивилизация и култура, един от нейните стълбовете. Знаците за това са навсякъде около нас - живеем в XXI век от Рождество Христово, придържаме се към моногамния брак, празнуваме Коледа и Великден, ядем свинско, пием вино, общоприемливите морални норми (не кради, не убивай, не лъжи и т.н.) са утвърдени от християнската етика. В наши дни европейската цивилизация изглежда застрашена, веднъж поради натиск от ислямски фундаментализъм и после поради собствения постпросвещенски секуларизъм и краен либерализъм. От християните се очаква да участват като органично цяло в защитата на рушащата се крепост, а се оказва, че църквите им не са способни дори собствените си проблеми да решат.