Българинът Десислав Събев получи в края на миналата година престижната канадска награда "Личност на бъдещето". Тя е учредена през 1997-а и се присъжда всяка година от 50-ина правителствени и неправителствени организации, университети и медии, на откроили се млади хора. Млади ще рече до 35 г., нашето момче е на 34.



Десислав е първият чужденец,



грабнал наградата. Той и бившата му съученичка от софийската френска гимназия Роси Таланова са били единствените българи на церемонията в Монреал в края на миналата година.

Наградата връчила наместничката на Елизабет II за провинция Квебек, губернаторката Лиз Тибо. След приза Десислав добива още по-широка популярност, отвъд тази в "родния" си град Квебек. Дава непрестанни интервюта по радиа и телевизии, дели микрофона с канадски спортни величия и дори със Селин Дион.

Никой дотогава не е правил по-добра реклама на България във френскоезичната канадска провинция. В последно време там нищичко не се е чувало за страната ни. Най-много да споменат тенисистката Магдалена Малеева в някой спортен вестник.

За какво е награден нашият Десислав?

Вече 6-а година той живее в град Квебек - столицата на едноименната канадска провинция. Разкъсва се на няколко фронта. Води курс по социална антропология в университета "Лавал", завършва проекта си за карнавала в града и едновременно с това продължава полевата си работа с ловци и еленовъди в



руската Арктика и в Канадския север



Град Квебек се дели на Haute Ville (висок град, върху скала) и Basse Ville (нисък град, на устието на река). В Haute Ville живеят тузарите - колонизаторите, англичаните, нотариусите едно време и "хората на дискурса" днес, както казва Десо. Във франкофонската провинция град Квебек бил известен със зимния си карнавал, от който идвали сериозни постъпления. Само че парите отивали при тузарите, а не при бачкаторите. И вместо да интегрира двете части на града, карнавалът още повече разтварял ножицата между бедни и богати. Проектът на Десислав си поставил за цел да отвори карнавала и за обикновените хора и да върне автентичния смисъл на това забавление, което в крайна сметка е да се разменят социалните роли.

Десислав подхванал работата си по "отварянето" на карнавала първо с помощта на департамента по етнология към университета, после започнал директни контакти с обикновените хора от "бедния град" и с мениджърите от "богатия". Начинанието му се оказва успешно. Местната общественост признава, че



карнавалът е революционизиран



Инвестициите нарастват. Дори някои фирми преместват офисите си в доскоро занемарени части на града. Някои жители се оказват със сменени роли, и то не само карнавално. Т.е. престават да бъдат бедни.

Другата заслуга на Десислав, допринесла за приза "Личност на бъдещето", са ескимоските му етноложки експедиции. Всъщност влечението към високото и студеното му е явно по наследство. Дядо му Мойсей Събев е един от пионерите на алпийското движение у нас. Баба му - и тя скиорка и планинарка.

Вуйчото на Десислав - проф. Юлиян Константинов, го запалил по Севера, като през 1999-а го взел на своя експедиция на Колския полуостров в района на Баренцово море. Племенникът му се запалил по еленовъдски експедиции. В България проф. Константинов не е чак толкова известен - може би защото е един от малкото истински, не кабинетни антрополози. Но е



световно име в арктическата антропология



Малкият брат на Десислав - Виктор, също не пада по-далеч от дървото. Професията му е алпинист. Взел е магистратура от Националната спортна академия с дипломна работа за екстремните спортове.

Десислав е завършил френска филология в Софийския университет. Една година учи в Букурещкия филиал на Висшето училище за социални науки в Париж. През 1997-а отива в университета "Лавал" да прави докторат на тема глобализация и социална мобилност в Източна Европа. Но, както сам казва, той е повече човек на действието и търси практическа работа. Негов състудент още от Букурещ свидетелства, че Десо е роден за етнолог. И то особен чешит, рядко срещан у нас. От онези, които ги влече да



изследват най-затънтените места по света



Десислав често ходи в Сибир и канадска Арктика. В което и ескимоско поселище да отидел, винаги бил силно впечатлен от неделната служба в църквата. Службата - най-често в англиканска или пантекотистка църква, се води на инуктитут (ескимоски език). А Десо най-често бил единственият бял вътре. Това му създавало страхотна атмосфера, защото навлизал в размити културни граници. "Чистите" култури и фолклорът силно го отегчавали.

Тя, службата си е служба, даже и при ескимосите. Но в църквата винаги било пълно с малки деца, които майките носели на гръб или в големи качулки. След царственото начало на свещениците децата започвали да се размърдват, да изпълзяват от качулките, да се катерят по пейките, а по-големите - и по прозорците - изобщо, да си водят някакъв свой таен и, естествено, шумен живот. Това обаче не пречело на свещениците - нали и те са ескимоси. А и били страшно толерантни хора. Тук Десислав виждал



преплитането по един велик начин на 3 свята:



колонизаторската европейска култура на Църквата, силно прекроена от местната култура; селото със своите всекидневни грижи, но и със своето трансцендентно вглъбяване; и светът на децата, които прекрояват всяко пространство според собствената си динамика. Тези три свята си взаимодействали и на звуково ниво, произвеждайки уникален културен микс и ремикс. И на Десо му идело да запее с цяло гърло "Алилуя".