|
обвинява авторите във формализъм,
тъй като работите им не са изпълнени в духа на социалистическия реализъм и не отразявали реално действителността в братска Румъния. "Баща ми - разказва синът на Васил Бараков - д-р Мирослав Бараков, беше покрусен, защото много добре съзнаваше, че платната му от румънския цикъл са много силни (след време такива бяха оценките за тях на всичките му колеги и критици). Той не показваше външно чувствата си, не реагираше емоционално, но след тези тежки обвинения в онези опасни и трудни години нещо се пречупи в него и той почти престана да рисува. Е, от време на време правеше по някой пейзаж или натюрморт, но се занимаваше главно с писане на афиши, оформление на книги - така ни хранеше, а много често ни спасяваше заплатата на майка ми, гимназиална учителка по математика. Това продължи повече от 10-12 години."
През 1967 г. обаче ледовете около големия ни майстор на четката се разчупват. Той е удостоен със званието Заслужил художник. Веднъж, когато излиза от едно кафене до Народния театър, Бараков среща Богомил Райнов. Райнов му подава ръка за поздрав, но художникът не я поема и тя увисва във въздуха. Така двамата се разминават в атмосфера на пълно мълчание. "Баща ми не беше злобен човек - казва за Бараков синът му. Той ценеше таланта на Райнов. Споделяше, че още тогава, когато го е обвинявал във формализъм, изкуствоведът и писателят не е мислел така, но го е направил, защото е гонел кариера."
Човешко е да се греши,
разсъждавал Барака за поведението на Райнов. През 1973 г. маестрото прави юбилейна изложба в галерията на ул."Раковски" 125 в столицата. Когато отива сутринта в изложбената зала, художникът заварва там другия голям майстор на четката - Илия Петров. Илия прави признание, което стопля задълго сърцето на Бараков. Казва му, че толкова много харесва някои от неговите картини, особено тези от румънския период, че би искал да е техен автор. "По-късно баща ми беше удостоен със званието Народен художник. Получи и наградата на СБХ за живопис на името на Владимир Димитров - Майстора, стана и Герой на социалистическия труд, но това като че ли не го засягаше" - спомня си д-р Мирослав Бараков. Художникът никога не е обичал хвалбите, а е държал единствено на оценката на обикновените хора. "Той имаше съзнание за собственото си достойнство - разказва д-р Мирослав Бараков. Пред компанията на критиците баща ми предпочиташе да прекара свободното си време със свои прототипове в естествената им среда - сред природата и в заводите. Неслучайно той е един от първите наши художници на индустриални пейзажи. Неговата картина "Изгорялата фабрика" има своята пластична тежест и е осмислена като духовност." Мирослав Бараков твърди, че баща му никога не се е бъркал в избора му на професия. "Уважи желанието ми да следвам медицина и казваше, че във всяка работа има поезия - стига да я откриеш. Разпитваше ме за микробиологията и за изследванията, които правя. Търсеше връзка между медицината и философията, а оттам и със света на изкуството. Често двамата слушахме Бах и Моцарт и разговаряхме за необятния свят на музиката и науката."
Съвременниците наричат Васил Бараков (1902-1991 г.)
Бялата лястовица или Душата на кръга Бараците.
В този кръг влизат още двама творци - Златю Бояджиев и Давид Перец. Тримата се запознават през 20-те години на миналия век в Пловдив и тяхното приятелство се основава на всеотдайността им към изобразителното изкуство. Критиците от миналото ги определят като творци от второто поколение пловдивски художници, които след Данаил Дечев, Владимир Рилски и Цанко Лавренов обогатяват с нови търсения художествената култура на този южен град.
Неслучайно тримата приятели се събират в София в една квартира, докато следват в Художествената академия. Заедно учат, заедно гладуват и заедно се борят да изкарат по някой лев от писане на реклами и фирмени табели. Били са трудни, но славни времена. За тях се разказват весели и не дотам весели истории. Синът на Златю Бояджиев - Георги Бояджиев, пише в спомените си, че понякога тримата приятели
чупели табелите на някой магазин,
а след седмица, уж случайно, най-речовитият от тях - Давид Перец, минавал и обръщал внимание на собственика, че няма табела и му предлагал услугите си. Нает за малко на работа, той викал Васил и Златю да му помагат.
От 1927 до 1937 г. Бараков, Бояджиев и Перец рисуват заедно в Родопите, като отсядат в Чепеларе, при сестрата на Васил. До 1951 година Бараков живее в Пловдив. Работи като учител, а после и като художник в театъра. През всичкото това време с различна интензивност той рисува пейзажи, портрети и натюрморти. Картините му от този период, като: "Из Смолян", "Пред дъжд", "Родопска есен", "Мама", "Акт-разпятие", "Натюрморт с плодове", "Пейзаж от Чепеларе", "Пловдив - Сахат тепе", "Натюрморт с дюли" и др. са едни от най-силните негови работи.
"През 1944 г. заради бомбардировките театърът, където е работил моят дядо - разказва художникът Васил Бараков-младши, е бил евакуиран в Асеновград. Дядо ми натоварил имуществото си на една каруца и най-отгоре сложил завити около 80 платна с работи от родопския си цикъл и настоятелно поръчал на каруцаря да внимава с тях и да ги наглежда. "Не се притеснявай" - успокоил го той, но станало тъкмо най-лошото: някъде по пътя рулото се изтърколило и край! Дядо ми страдаше до края на живота си за тази загуба, но и се шегуваше: "Намерил ги е някой селянин и понеже платната не са пропускливи,
сигурно е покрил с тях кочината си
Двадесет и седемгодишният внук Васил Бараков е автор на над трийсет оригинални платна с портрети, пейзажи, натюрморти и копия на стари майстори. "Често дядо ми казваше, спомня си Васил, че за да вървя напред в живота, философията ми трябва да е практична. Миналото не се връща, а се преглъща. Дядо ми не е изпитвал завист, ревност, суета, злоба или което и да е от ония чувства, които са най-обикновените, най-посредствените причини за нещастието на хората. Той посреща с ведро спокойствие несгодите на живота, но нека не се лъжем - и усмивката е израз на смелост. Над всичко той умееше да обича, и то по най-безвъзмезден начин. В това се крие голямата му тайна и неговият урок."
Бащата на Барака - Христо, роден през 1860 г., бил книжар в Казанлък. Той написал монографичен труд за Нютон, а в свободното си време играел в местната театрална трупа. Неговите деца Стефан, Мария, Васил и Петрана обикнали от малки света на книгите и театъра. Често те виждали, че вместо да продава, баща им
подарявал изданията на големите европейски класици,
които изписвал от чужбина. Близките му не останали изненадани, когато той фалирал и се наложило да търси работа като чиновник в Пловдив. "Баща ми казваше - спомня си д-р Мирослав Бараков, че дължи много на възрожденския дух и характер на баща си Христо." Неслучайно, по-късно в портретите си, художникът показва предпочитания към психологизма, към предаване вътрешното състояние на модела, към оная атмосфера, която разкрива истината за личността. "Дядо ми споделяше пред мен - казва Васил Бараков-младши, - че в реалността безсмъртието на човека е една утопична мечта. Той обаче обичаше да повтаря изтърканата днес мъдрост, че животът е кратък, но изкуството е вечно. Вярваше, че без да се прави добро, в света няма да има равновесие". Движен от тази мисъл, макар и затрупан от финансови и здравословни проблеми, художникът пише спомени за приятеля си Златю Бояджиев. Останали в ръкопис, те свидетелствуват за преклонението на един голям талант пред друг.