:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 428,309,030
Активни 96
Страници 13,545
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Метафори за малки и големи. Болката като упойка

Калин Донков
Никога не въздишам над спомените - смятам, че това ме ощетява. Идеализирано, миналото се превръща в чалга. Трябва да го съхраняваме мъдро, с вкус. Ако случките и преживяванията ни от тогава днес излъчват друга светлина в делника, то е защото десетилетията са ги търкаляли в своите води и пясъци, шлифовали са ги така, че те заблестяват пред нас с главното свое ръбче. Това ги прави привлекателни дори когато са спомени, пълни със суровост и печал, от дни на изпитания, на бедност и несгода. Забравени, детски или младежки, разгубени в неподредения ни живот, те нерядко управляват нашето настояще, защото съдържат обясненията на проблеми, които днес се възправят пред нас. Понякога наистина се улавяме, че в себе си носим отговори на въпроси, които още не са прозвучали. Понякога разбираме, че преди цяла вечност сме били предупредени за неща, които едва сега ни се пада да живеем. Отронени в нехаен разговор слова на хора, значителни в нашия живот, днес възкресяваме като сентенции. Банални случки, разтворени още тогава в онзи разбъркан свят, се връщат при нас като новоизгрели метафори. Оголени от времето, те понякога поразяват със своята категоричност. След време невинни епизоди от самото дъно на миналото се връщат, нарастват, превземат цялата сцена на паметта. В ядрото им тежат частици мъдрост, която е нараствала, узрявала е в годините, през които е била забравена.

Ще ви досаждам пак с хан "Бъркач", разрушен и изличен пред очите ми, но останал завинаги в центъра на плевенското ми детство. На ъгъла на "Сан Стефано" и "Шипка", точно срещу черквата "Света Троица", той приемаше зад денонощно отворените си порти каруци и шейни от цяла Северна България. В пазарни дни коли разпрягаха и в околните улички. Допълнително стълпотворение предизвикваше налбантницата до него. На фирмата й се четеше: "Ковачница и налбантница" - значи освен подковаване на добитък майсторът и чираците му са извършвали и ковачлък. Тогава тези мъже са ми изглеждали цяла бригада, но добре си спомням, че вътре наковалнята беше само една. Даже сега се питам: наистина ли са били всичките толкова едри и юначни в кожените си престилки и с тежките чукове, или това е било заради детския ми възторжен поглед? Било е да се връщаме от училище и да седим с часове пред хана и да наблюдаваме майсторската им, понякога с непредвидима драматургия работа с конете. Коне идваха всякакви: и кротки, и непокорни, и плашливи, и просто проклети. Налбантите не се трогваха, имаха си хватки и отработена техника, справяха се без грешка. По-опърничавите животни ги затрудняваха, те се запъхтяваха и попържаха добродушно.



Една есен заприиждаха катърите



Татко разказваше, че войската подновява артилерийските и обозните впрягове и бракувала огромни количества катъри. Селяните ги купували охотно - силни животни, на всичко отгоре и евтини. Никога повече не съм виждал толкова катъри, да не говорим, че от половин живот насам въобще не съм виждал. Водеха ги за подковаване и чираците ни подвикваха да се пазим - бяха упорити, диви, ритаха и хапеха. Не познаваха новите си стопани и трудно им се подчиняваха. Съпротивляваха се на подковаването, инатяха се, блъскаха. В по-трудните случаи изнасяха едно странно съоръжение - две кръстосани дървета, свързани в средата с железен болт. Нещо като огромна щипка за пране. С нея защипваха устната на опърничавото животно и стискаха с всичка сила. Съпротивата му бързо се сковаваше, налбантинът вземаше крака му върху коляното си, премерваше подковата, остъргваше копитото, забиваше клинците. И - готово!

Тогава нямаше защитници на животните и никой не се възмущаваше, не изпадаше в стрес. Единствено децата се потискахме от тези варварски сцени. Страданието на бедните помощници на човека, впримчени, изненадани и възмутени, се възпроизвеждаше в неспокойните ни сънища. Вкъщи научих, че това приспособление се нарича "клюса". Думата имаше значение и като капан за зверове. Виждал съм такава ловджийска клюса. Имаше жестоки зъбци и мощна пружина. Вълците нерядко прегризвали крака си, за да се измъкнат от нейните челюсти. На ъгъла на "Шипка" и "Сан Стефано", груба и някак недодялана, дървената клюса се използваше за примитивна, но безотказна анестезия.



Това бе техника на обмислената болка!



Страданието, причинено върху нежната устна, приковаваше цялото същество на животното. То забравяше страха си от чука и от гвоздеите, забравяше опита си от предишни подковавания, от предишните мъки и страдания. Концентрираше се върху актуалната болка, която парализираше съзнанието му и изтърпяваше всичко останало, без дори да го забележи.

Подчиняваше се...

И ето я метафората: такива "техники" се практикуват и върху хората - поотделно и като общество. Огледайте се и ще ги различите, те изпъкват отчетливо. При болка се въздейства с нова болка. При възмущение - с ново възмущение. Срещу сензацията - с друга сензация. При всяко разкритие - с друго, по-стряскащо. След всяка арогантност - с ново, по-дръзко неприличие. Новият скандал затъмнява стария. Новата далавера - вчерашната. Новата неправда - предишната.

Защипани за устната, за сърцето, за душата, ние фатално не забелязваме много от онова, което се извършва с нас. Откриваме го едва когато се събудим ... подковани. Измамени. Употребени. Оковани.

Ей такива техники в живота наш! Ей такава клюса...
10
3268
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
10
 Видими 
23 Юни 2016 19:11
23 Юни 2016 19:53
23 Юни 2016 19:56
И кои бяха клюсите по твоето време, все пак!?
23 Юни 2016 21:03
ние фатално не забелязваме много от онова, което се извършва с нас. Откриваме го едва когато се събудим ... подковани. Измамени. Употребени. Оковани.

23 Юни 2016 22:12
Петъчната колонка на Калин Донков е може би единственото четиво през седмицта, което ме изважда от ежедневието. Майсторски написано.
Благодарности на автора!
24 Юни 2016 01:23
Бачо Калине,както винаги
Колко хора помнят още Мургина,онова злато дето го откраднаха на летището в София,6 апартамента на осъдения 2 пъти цецко?
Наистина в природата празно място няма,България е обречена да изчезне,и не след 10 или 15 г,аз го виждам още след 5.
24 Юни 2016 07:12
>>><<<
Солидарен с бачо Калин, както винаги.
Сега малко добавка....
Проф Ботушанов (зъбар ОБП) имаше една средновековна гравюра - берберин с клещи вади зъб и затиснал на пациента т@шаците крак - няма мърдане, жив брекзит.
Не си спомням автора...беше преди 40 години.
27 Юни 2016 10:47
Наистина впечатляващо
27 Юни 2016 21:15
Болката отляво- Васил Найденов- http://vbox7.com/play:13a5eecc
28 Юни 2016 02:16
Уф, уф, благодаря Майсторе. Внимателното употребление на думите винаги и всячески предизвиква уважение у здравомислещия человек.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД