"Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта. Следователно, справедливостта е границата на правото на всеки народ." Това пише Алексис дьо Токвил в книгата си "Демокрацията в Америка" през 1835 г. Казано с други думи - властта на мнозинството е в основата на всяка демокрация, но тази власт не трябва да е неограничена. Перифразирайки Токвил, бих казал: смятам, че всяка съвременна демокрация трябва да използва референдумите, но нито една демокрация не е възможна само с референдуми.

Референдумът е форма, сродна на гласуването с мнозинство. Това е пряко допитване, но решението се взима с мнозинство, както при изборите. Всъщност въпросът е доколко референдумът винаги е инструмент на демокрацията. Или пак с други думи -



какви са условията за това референдумите да са демократични



Не всички избори са демократични, макар изборите да са важен, ако не и днес основен инструмент на демокрацията. Известно е, че едно общество, което е наплашено и уплашено, стресирано, истеризирано или манипулирано по всякакъв друг начин, е в състояние да произведе избори, от чийто резултат по-късно не само да се срамува, но и да се ужасява.

Същото се отнася и до референдума. Референдумът е взимане на колективно решение с мнозинство на гласовете и както при всяко друго решение изисква да има гражданска компетентност по поставените въпроси. Затова поставените въпроси трябва да са от такъв характер, че да са разбираеми от всички. Но се очаква и всички да си дават сметка за значението на един или друг отговор по тези въпроси, изисква компетентност, а заедно с това - отговорност за последствията от взетото решение. Не бива да забравяме също, че



мнозинството не е безгрешно и дори може да бъде тиранично



В закона за прякото участие на гражданите от 2009 г. е посочено, че референдум се организира по въпроси от компетентността на Народното събрание (като са изключени няколко от тях: за основни компетенции на институциите в страната, размера на данъците и осигуровките, държавния бюджет и вътрешната организация на Народното събрание). Същевременно ясно е посочено, че не могат да бъдат решавани въпроси, по които конституцията изисква свикване на Велико народно събрание. Както и че не може с национален референдум да се променят основни и неотменими човешки права (правото на живот, забраната за мъчения, презумпцията за невинност, свободата на съвестта, мисълта и вероизповеданието, неприкосновеността на личния живот). Напомням това, защото правната култура на българските граждани, за съжаление, е много ниска.

Два референдума бяха лансирани напоследък и около тях настана огромен медиен шум: на Слави Трифонов и на Веселин Марешки.



И в двата има съвпадащи въпроси



Единият е за намаляването на броя на народните представители от 240 на 120. Иска се промяна на чл. 63 от конституцията, нещо, което със сигурност е от компетенцията на ВНС, следователно такъв въпрос не може да се поставя на референдум. Може да се поиска в референдум свикването на ВНС, което да реши промяна в броя на народните представители. Оставям настрана предложеното число - 120 (а защо не 12 или 60). Ще спестим половината възнаграждения на депутатите, но също ще намалим двойно представителността на НС. Нима пряката демокрация може да е инструмент на ограничаване на представителната?

Въпрос 6 от референдума на Трифонов също визира устройството на държавата: началниците на областните дирекции на МВР и на РПУ да се избират пряко от гражданите. Това веднага ще ги направи политически лица и ще ги постави над преките им ръководители - министър, заместници, главен секретар. Шерифската система не съществува никъде в Европа вероятно заради важни причини. Едва ли България ще бъде подходящ терен за експериментирането й.

Общо и в двете предложения е въпросът за държавната субсидия за политическите партии. Трифонов предлага намаление 12 пъти (1 лев за получен глас), докато Марешки предлага изцяло отпадане на субсидията. Вярно е, че някои големи партии не могат да оправдаят използването на субсидията и си позволяват да правят с нея дарения на граждани. Други, по-малки партии, харчат парите за какво ли не. От друга страна, без такова финансиране ще трябва да се отвори частното финансиране, което само ще затвърди иначе известния факт, че партиите не са нищо други освен терминали на икономическите групировки. Нужен е обществен дебат по въпроса, но не и крайни предложения, подлагани на референдум.

По-екзотичен е въпрос 2 от референдума на Марешки - да отпадне имунитетът за народните представители. Това ще даде допълнителна власт на



прокуратурата да влияе върху кворума в НС,



като залива с призовки различни народни представители. Между другото, въпросният имунитет не е абсолютен и в сегашния си вид е всеобща практика във всички демокрации.

Съвършено екзотични са въпросите 1 и 5 от референдума на Марешки: за регулацията на пазара на горива и за максималния брой аптеки, притежавани от едно лице. Тук прозират лични интереси, които обаче едва ли са от обществено значение.

Единствено въпроси 1,3 и 4 от предложения референдум на Трифонов са в рамките на компетенциите на НС и не на ВНС: въвеждането на мажоритарни избори в два тура, въвеждането на задължително гласуване и допълването на начина на гласуване с дистанционно гласуване по електронен път. Това бяха трите първоначални въпроси в референдума, иницииран от президента Плевнелиев. НС постави на гласуване само този за електронното гласуване, който така и остана ограничен - защо не изобщо за въвеждане на дистанционно гласуване, включително по пощата, например, което би било най-лесно като начало.



Задължителното гласуване вече беше въведено



от НС, евентуален референдум за това би имал смисъл само ако се противопостави на вече взетото решение. Остава иначе смисленият въпрос за мажоритарната система в два тура. Лично аз съм за пропорционални избори, но въпросът наистина е подходящ за обществено обсъждане в хода на една кампания за референдум. Той е разбираем и гласуването "за" или "против" е съвършено ясно. При това е от обществено значение.

Но в българската политическа действителност референдумите са крайно редки дори по истински важни въпроси. Опитът ни е малък и затова рисковете от недемократичното използване на референдумите са големи. Събирането на подписи в подкрепа на инициатива за референдум очевидно не е достатъчно, за да се проведе истински обществен дебат по въпроса. Пък и е добре гражданите да знаят, че веднъж решен с референдум въпрос, не може скоро да бъде поставен отново на гласуване, за да бъде евентуално променен. Особено пък ако решението е взето с малко мнозинство. Другото също може да бъде опасно - взето с огромно мнозинство решение, което да накърни правата на някои малцинства или да преизбере за стотен път иначе популярен президент. Референдумът е като хирургически инструмент - с него следва да се оперира много внимателно, за да не нанесе поражения на пациента.