|
След като Евросъюзът взе решение да приеме 10 кандидатки на 1 май 2004 г. настъпи нещо, което беше предвидимо - разширяването излезе от дневния ред на европейските канцеларии. Напоследък в официалните си изказвания европейските представители говорят за десятката и упорито пропускат България и Румъния. Когато случайно присъстваме и им напомним за нас, те реагират с многозначителна гримаса - да, пропуснахме да споменем за вас, но защо възразявате само вие, защо не възрази страна членка? Добър въпрос.
Колкото и да е неприятно всичко това, дотук нещата не са чак толкова драматични. Защото България беше набрала известна инерция в преговорите, технически
преговорите могат да бъдат приключени до края на тази година
Би могло да се приеме дори, че жертвите, които България е направила, като не се е пазарила достатъчно по отделни глави, са си стрували, ако тази цел е могла да бъде постигната. Въпрос на тактика на преговорите, въпрос на отговорност.
Понасянето на последиците обаче не е всичко. Цялата стратегия на България отива на кино. Страната ни се оказа притисната в зъбчатите колела между мотора на Европейския съюз - Франция и Германия - и неоконсервативна Америка, тръгнала да установява нов световен ред.
Поставена в същата ситуация, Румъния изобщо не е притеснена. Там дилема няма. Поради своя по-неуспешен преход, поради неокомунистическите си порядки, за голямо съжаление Румъния няма реална перспектива за членство в ЕС в близък срок. Впрочем, българското правителство сериозно се надяваше, че на срещата на върха на ЕС в Солун през юни най-после ще бъде приет текст, който ни освобождава от волския впряг със северните ни съседи.
Още с решението да освободи американците от отговорност пред международния наказателен съд Румъния заложи изцяло на САЩ. За разлика от България спрямо Румъния не бе извършена голяма несправедливост в Лакен. Ако някой днес в Берлин или особено в Париж се сърди, че София и Букурещ са готови да предоставят на САЩ постоянни военни бази, Франция и Германия трябва да си дават сметка, че
те започнаха първи
С исторически погрешното си решение, известно като 10+2. И нека още веднъж обясним неговия смисъл - това наистина са десет сватби и две погребения. Няма капка съмнение, че Литва и Латвия не бяха по-готови от България и Румъния за членство. Както и да е, това са стари работи.
България беше оставена да прави компания на Румъния, защото латинските симпатии към северната ни съседка стигаха дотук - нека не е самотна в неуспеха си. Имаше и един фактор, за който си заслужава специално внимание. В политиката претекстите са нещо изключително важно, особено когато сам ги осигуряваш на тепсия. Неизвестно по какви причини правителството на Иван Костов посочи в Хелзинки датата 2007, която страната сама си поставя за цел за присъединяване към ЕС. Оттук нататък европейците само това повтаряха - сами сте си избрали тази дата.
Сега, когато САЩ искат трайно да се настанят в България и Румъния, българските политици са в
пълен мрак по стратегическия въпрос
- дали това не влиза в противоречие с намеренията за изграждането на една политическа Европа, с обща външна политика, която се очертава често да влиза в спорове с Вашингтон? Казано с други думи, толкова ли сме наивни да си въобразяваме, че Европа ще приеме две страни, които не само са бедни и изостанали, но освен това са де факто в противниковия лагер?
На тези политици у нас, които са стъпили здраво на проамерикански позиции, им е лесно. Те могат да кажат - в Лакен ЕС ни предаде. Европа не може да ни съди, тя няма обща външна политика. Както Лондон е свободен да решава да е с американците, така и ние. Имало ценности в ЕС? Видяхме им ценностите, видяхме им морала - справка - "Козлодуй"...
По-трудно е да се аргументират тези, които са на проевропейски позиции. Не, Ширак никак не им помогна. В Евросъюза в момента няма нито един действащ политик с визия за Европа, от типа на Жак Делор, и това е голям проблем. Направо исторически дефицит. Впрочем, освен криза на нашите отношения с Европа, самата Европа преживява изключително дълбока криза.
Друг проблем на проевропейски настроените политици у нас е, че те се страхуват да изразяват мнението си. Те се страхуват за политическото си бъдеще, защото шансът за запазването на европейските перспективи наистина е малък.
И така, България върви със страшна скорост към своя Видовден. Да, свилата се в себе си Европа търси претекст, за да се освободи от отговорностите, които пое към нас в Копенхаген.
Майката на всички претексти
ще бъде начинът, по който България ще гласува в Съвета за сигурност резолюцията, предложена от САЩ, която дава зелена светлина за война в Ирак. Това трябва да стане тази седмица.
Няма по-ужасен сценарий от този, единият от деветте гласа, необходими на американците, да бъде българският. В момента САЩ полагат чутовни усилия да осигурят 9 гласа "за", с надеждата, че при тези условия Франция, Русия и Китай няма да използват правото си на вето.
Нека не пропускаме обстоятелството, че този вот не е някакво залагане като на конни надбягвания. В него са заложени някакви ценности, някакви стратегии за решаване на големите предизвикателства пред човечеството. Дали безпардонната война срещу една мюсюлманска страна е печелившата тактика, няма ли само да се радикализират ислямистите в цял свят? Да доведе до трета световна война от нов тип?
Всъщност, най-добре би било, ако до гласуване не се стигне - ако САЩ преценят, че за тях това е "кауза пердута". Но ако България бъде принудена да гласува, този вот ще значи много.
Отговорността, която правителството ще поеме, е много тежка.
Какво друго е особено важно? Всички черни сценарии за бъдещето на Европа и света са свързани с евентуалното преизбиране на Джордж Буш за президент през 2004 г. Някои смятат, че една от причините, поради които Буш отива на война, е да си осигури и тази победа. Европа и Америка все още могат да бъдат партньори, както през изминалите 50 години. Има две Америки, все още. Но ако зараждащият се маккартизъм в САЩ се увековечи, България ще заприлича на остров Хаити по време на тонтон-макутите. Начело с някой Дювалие. Кандидати има. А Европа ще ни приема поединично, като политически бежанци. Каквото и да се случи, обречени сме да сме европейци, не американци.