|
| Калин Донков |
На знаменитата в миналото издателска коректорка Магда П. се паднало да прибере тортата, поръчана за рождения ден на снаха й в скъпа столична сладкарница. Като я получила, тя професионално прокарала поглед върху надписа. "Честит рожден ден Катя" - липсвала запетаята пред името. Магда спокойно поискала поправка, тя е наясно, че тортите не се надписват от магистри. И обяснила защо: правилото се учи в началното училище. Но на сладкарките това им се видяло прекалено, откъде накъде ще изпълняват правописни капризи. Естествено, че коректорката не отстъпвала: позорът ще падне върху нея, ако отнесе вкъщи сбърканата торта. Жената е тиха, но упорита и узрял скандал. Дотичали майсторите, собственикът, охраната. Нахвърлили се върху нея. Доблестен господин опитал да се застъпи - само влошил нещата. Имало или щяло да има нещо като бой с торти, или поне само с една. Какви страсти около една запетая, които обществото демонстративно не споделя!
И ако върху тортата проблемът с елементарната грамотност все пак е някак... подсладен, в живота ни той е вече груб и неспасяем. Равнодушието на институциите, на изреждащите се във властта бездарници, на спекулантите и самозванците, приватизирали просветния връх,
води страната ни към интелектуален разпад
И никой не открива изход - никой в цял един народ, който винаги гросмайсторски се е справял с проблемите на своето четмо и писмо. Намирал е и воля, и въображение за това.
Няма да ви повтарям сега за Възраждането, за новото българско училище, за потреса на европейските пътешественици от срещите им с български селяни, които знаят да четат и да пишат. Няма да ви повтарям и Иля Еренбург, познавач на Европа, който веднага след Втората световна война пише от София, че България му се видяла "цивилизована, грамотна и рядко демократична". Всяка от тези думи днес предизвиква размисъл. Но с какво я е сравнявал писателят, за да наблегне на "грамотна"? Вероятно с околния балкански пейзаж, а защо не и с европейския?
Повечето от това вече съм ви го споменавал, сигурно и чудото от галериите на Дойранския фронт, когато в затишията на окопната война запасните офицери, повечето учители, посвещават неграмотните войници в тайнството на първото знание. Смъртта наднича в тетрадките им, а те сричат и изписват думички с несвикнали ръце. След войната грамотността в селата забележимо се покачва, на въпроса при кого са учили А-Б-то немалко мъже казват името на своя подпоручик.
Малко след комплимента на Еренбург "грамотна" България предприема
настъпление именно срещу неграмотността
Не е достатъчно на страната мнозинството от прилично образовани хора, тя се нуждае от разширен достъп до знание, до книга за всички слоеве, за всички български граждани. Какво направи България тогава? Какво измисли? Как се справи?
Има едно прочувствено стихотворение на Иван Радоев - "Мечешка кожа". Рецитираше се навсякъде, ако би имало класации тогава, то щеше да е на върха. Помня как бъдещата днешна белетристка Неда Антонова го изпълняваше с блеснали очи. Имаше защо: Неда учеше в плевенското педагогическо училище, момчетата и момичетата там се подготвяха за начални учители. Героинята на стихотворението бе вълнуващ прототип за собственото им бъдеще.
Войната с неграмотността бе наистина всенародна. Денем в училище "Васил Левски" в крайния плевенски квартал учехме ние, първолаците. Вечер по чиновете сядаха работници и занаятчии, някои от тях родители на мои съученици. Случваше се учителят да мъмри някого: "Баща ти пише буквите по-хубаво от теб...".
В периферията на страната учители не достигаха и държавата даде право на свободните места да постъпят младежи само със завършена гимназия. Заминаха хиляди. Трябваше не само да се учат деца и възрастни, трябваше да се доведат в училище момичетата от мохамеданските села, които по тогавашния обичай си стояха вкъщи. Трудна задача. Но точно това усилие промени съдбата на десетки хиляди девойчета, определи им открит път в живота,
даде посока и свобода на цели семейства,
преобрази най-заспалите краища на страната. Бяхме деца, когато тази кампания започна, а трябва да е вървяла поне докъм шейсетте години, защото си спомням, че някъде в началото им поетесата Калина Ковачева учителстваше за кратко по тази "програма" в родопското село Смилян. Неграмотността бе погребана и забравена в държава, където не всичко беше на висота, нито по най-модерните стандарти. Имало е, значи, в нея някакви сили, които са притежавали воля и подход, за да се погрижат за "мощната просвета", както се пее в песента. Пиша "сили", защото не знам чия е истинската заслуга за това велико дело: дали партийни решения стоят зад него, или навременните идеи на образователни дейци, предани и самоотвержени според повелите на българската просветна традиция. Ако някой се наеме да изследва, да разрови онова време, да извади имената им, може би това освен заслужена справедливост ще бъде и някаква идея за преборване на заплахата от безпросветност за маси от български граждани, която днес пъпли по гръдта на отечеството.
И още нещо за "Мечешка кожа". Иван Радоев има такива стихотворения ("Напиши писмо на граничаря", "Бригадирският шинел"). В известен смисъл - бил е певец на онова време. Това е ранният Радоев: лиричен, романтичен, завладяващ. "Мечешка кожа" е като писмо до едно момиче от столицата, заминало учителка в Родопите. Поетът страда за суровия й живот в зимната планина, за раздялата й със средата, за несгодите на бита й, за отминаването на младостта й в самота и в лишения. Странно, но макар и изпято в една позавяхнала стилистика, стихотворението и днес е свежо и затрогващо. Бих казал дори - непокътнато! В него авторът майсторски вкарва къс проза, всъщност отговора на родопската учителка. Тя разказва как в тежката зима при нея дошла малката Халиде и донесла една мечешка кожа. Преди две години бащата на Халиде бил дъщеря си от училището до вкъщи, защото не искал тя да учи. А сега изпратил кожа на учителката да си ушие палто, защото в планината е студено. И, разбира се, учителката дава да се разбере, че това е щастието, и пита поета дали може да е щастлив като нея.
Стихотворението лесно се открива в интернет, от което разбираме, че не е погълнато от времето. Но то показва, че усилието за преборване с неграмотността е било наистина всенародно и че поетът, като се присъединява към него, го прави, за да помогне за всеобщото му осмисляне и насърчаване. Така се случва понякога: времето е минало, хората са други, светът е неузнаваем, а стихотворението (дай Боже, всекиму!) е останало. Защо ли? Може би за да напомни онова, което е съхранено в него - че
за всяко дело е нужно посвещение
Пламък и посвещение. Това е за българи отдадени, осмислени, вдъхновени, умеещи да четат дори запетайките по тортата. Това не е задача за чиновници, за мъркащи обтекаеми речитативи кариеристи, за откровени безделници и авантюристи, завардили просветителската нива. От техния мързел и дебелоочие, от тяхното самодоволство и безгрижие тази нива се смалява. Какво ти нивата, България се смалява, както от лекомислието и консуматорството според известния световен роман се смалява мистичната шагренова кожа. Когато тя се стопи съвсем, това е вече краят.
Така впрочем се смалява и заличава и всяка нива, която напразно чака кадърни и мъжествени орачи...
/само че,на български/
