:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 428,308,953
Активни 94
Страници 13,468
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

От „Мечешка кожа” – към шагренова

Калин Донков
Събитията, дори значимите, рядко избират кога да се случат. Понякога се струпват накуп, медиите не смогват да ги нищят. Така важният според нас инцидент със запетаята пробива информационната завеса едва днес и само в "Нерви и утехи". По времето, когато се е разиграл той, имаше шумни и многозначителни събития: Брекзит и футбол, обилна полицейска хроника (стрелби и грабежи), трагедията с гимнастичката. Те имаха широко място в информационното пространство, отекнаха в днешния ден. Безшумната драма със запетаята обаче тежи повече - сега и утре. Без преувеличение - и в националната съдба. Зависи кой как ще погледне на нея. И - ако има кой да погледне...

На знаменитата в миналото издателска коректорка Магда П. се паднало да прибере тортата, поръчана за рождения ден на снаха й в скъпа столична сладкарница. Като я получила, тя професионално прокарала поглед върху надписа. "Честит рожден ден Катя" - липсвала запетаята пред името. Магда спокойно поискала поправка, тя е наясно, че тортите не се надписват от магистри. И обяснила защо: правилото се учи в началното училище. Но на сладкарките това им се видяло прекалено, откъде накъде ще изпълняват правописни капризи. Естествено, че коректорката не отстъпвала: позорът ще падне върху нея, ако отнесе вкъщи сбърканата торта. Жената е тиха, но упорита и узрял скандал. Дотичали майсторите, собственикът, охраната. Нахвърлили се върху нея. Доблестен господин опитал да се застъпи - само влошил нещата. Имало или щяло да има нещо като бой с торти, или поне само с една. Какви страсти около една запетая, които обществото демонстративно не споделя!

И ако върху тортата проблемът с елементарната грамотност все пак е някак... подсладен, в живота ни той е вече груб и неспасяем. Равнодушието на институциите, на изреждащите се във властта бездарници, на спекулантите и самозванците, приватизирали просветния връх,



води страната ни към интелектуален разпад



И никой не открива изход - никой в цял един народ, който винаги гросмайсторски се е справял с проблемите на своето четмо и писмо. Намирал е и воля, и въображение за това.

Няма да ви повтарям сега за Възраждането, за новото българско училище, за потреса на европейските пътешественици от срещите им с български селяни, които знаят да четат и да пишат. Няма да ви повтарям и Иля Еренбург, познавач на Европа, който веднага след Втората световна война пише от София, че България му се видяла "цивилизована, грамотна и рядко демократична". Всяка от тези думи днес предизвиква размисъл. Но с какво я е сравнявал писателят, за да наблегне на "грамотна"? Вероятно с околния балкански пейзаж, а защо не и с европейския?

Повечето от това вече съм ви го споменавал, сигурно и чудото от галериите на Дойранския фронт, когато в затишията на окопната война запасните офицери, повечето учители, посвещават неграмотните войници в тайнството на първото знание. Смъртта наднича в тетрадките им, а те сричат и изписват думички с несвикнали ръце. След войната грамотността в селата забележимо се покачва, на въпроса при кого са учили А-Б-то немалко мъже казват името на своя подпоручик.

Малко след комплимента на Еренбург "грамотна" България предприема



настъпление именно срещу неграмотността



Не е достатъчно на страната мнозинството от прилично образовани хора, тя се нуждае от разширен достъп до знание, до книга за всички слоеве, за всички български граждани. Какво направи България тогава? Какво измисли? Как се справи?

Има едно прочувствено стихотворение на Иван Радоев - "Мечешка кожа". Рецитираше се навсякъде, ако би имало класации тогава, то щеше да е на върха. Помня как бъдещата днешна белетристка Неда Антонова го изпълняваше с блеснали очи. Имаше защо: Неда учеше в плевенското педагогическо училище, момчетата и момичетата там се подготвяха за начални учители. Героинята на стихотворението бе вълнуващ прототип за собственото им бъдеще.

Войната с неграмотността бе наистина всенародна. Денем в училище "Васил Левски" в крайния плевенски квартал учехме ние, първолаците. Вечер по чиновете сядаха работници и занаятчии, някои от тях родители на мои съученици. Случваше се учителят да мъмри някого: "Баща ти пише буквите по-хубаво от теб...".

В периферията на страната учители не достигаха и държавата даде право на свободните места да постъпят младежи само със завършена гимназия. Заминаха хиляди. Трябваше не само да се учат деца и възрастни, трябваше да се доведат в училище момичетата от мохамеданските села, които по тогавашния обичай си стояха вкъщи. Трудна задача. Но точно това усилие промени съдбата на десетки хиляди девойчета, определи им открит път в живота,



даде посока и свобода на цели семейства,



преобрази най-заспалите краища на страната. Бяхме деца, когато тази кампания започна, а трябва да е вървяла поне докъм шейсетте години, защото си спомням, че някъде в началото им поетесата Калина Ковачева учителстваше за кратко по тази "програма" в родопското село Смилян. Неграмотността бе погребана и забравена в държава, където не всичко беше на висота, нито по най-модерните стандарти. Имало е, значи, в нея някакви сили, които са притежавали воля и подход, за да се погрижат за "мощната просвета", както се пее в песента. Пиша "сили", защото не знам чия е истинската заслуга за това велико дело: дали партийни решения стоят зад него, или навременните идеи на образователни дейци, предани и самоотвержени според повелите на българската просветна традиция. Ако някой се наеме да изследва, да разрови онова време, да извади имената им, може би това освен заслужена справедливост ще бъде и някаква идея за преборване на заплахата от безпросветност за маси от български граждани, която днес пъпли по гръдта на отечеството.

И още нещо за "Мечешка кожа". Иван Радоев има такива стихотворения ("Напиши писмо на граничаря", "Бригадирският шинел"). В известен смисъл - бил е певец на онова време. Това е ранният Радоев: лиричен, романтичен, завладяващ. "Мечешка кожа" е като писмо до едно момиче от столицата, заминало учителка в Родопите. Поетът страда за суровия й живот в зимната планина, за раздялата й със средата, за несгодите на бита й, за отминаването на младостта й в самота и в лишения. Странно, но макар и изпято в една позавяхнала стилистика, стихотворението и днес е свежо и затрогващо. Бих казал дори - непокътнато! В него авторът майсторски вкарва къс проза, всъщност отговора на родопската учителка. Тя разказва как в тежката зима при нея дошла малката Халиде и донесла една мечешка кожа. Преди две години бащата на Халиде бил дъщеря си от училището до вкъщи, защото не искал тя да учи. А сега изпратил кожа на учителката да си ушие палто, защото в планината е студено. И, разбира се, учителката дава да се разбере, че това е щастието, и пита поета дали може да е щастлив като нея.

Стихотворението лесно се открива в интернет, от което разбираме, че не е погълнато от времето. Но то показва, че усилието за преборване с неграмотността е било наистина всенародно и че поетът, като се присъединява към него, го прави, за да помогне за всеобщото му осмисляне и насърчаване. Така се случва понякога: времето е минало, хората са други, светът е неузнаваем, а стихотворението (дай Боже, всекиму!) е останало. Защо ли? Може би за да напомни онова, което е съхранено в него - че



за всяко дело е нужно посвещение



Пламък и посвещение. Това е за българи отдадени, осмислени, вдъхновени, умеещи да четат дори запетайките по тортата. Това не е задача за чиновници, за мъркащи обтекаеми речитативи кариеристи, за откровени безделници и авантюристи, завардили просветителската нива. От техния мързел и дебелоочие, от тяхното самодоволство и безгрижие тази нива се смалява. Какво ти нивата, България се смалява, както от лекомислието и консуматорството според известния световен роман се смалява мистичната шагренова кожа. Когато тя се стопи съвсем, това е вече краят.

Така впрочем се смалява и заличава и всяка нива, която напразно чака кадърни и мъжествени орачи...

13
6059
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
13
 Видими 
30 Юни 2016 20:04
То дето няма училища и учители, но вече няма и кого да учат. И това с възрожденският плам не минава. Светът се промени. И е хубаво да не го забравяме и да караме бедните учителки да стават още по-бедни, но да имат плам! Хайде де. Много е удобно някак си.
И да не забравяме че циганскато население е в пъти повече от в онази прекрасна България от едно време.
30 Юни 2016 21:38
През 1948 година майка ми - тогава на 18 години, заминава учителка в едно силистренско село. Преди три години синът ми я закара с колата - да види. И се срещнала с бивши свои ученици, и спомени имало... Хората помнят учителите си!
И - гордо... Преди половин година ми трябваха документи за пенсиониране. И звъннах до Бърдарски геран. Говорих със секретарката на съвета, която като чу името ми, рече: "О, вие сте предавал на свекъра ми"... Мале, че съм дърт...
----------------------------------------
Сайтът на Генек
30 Юни 2016 22:09
Както казват - Старост нерадост!

Да си жив и здрав ГЕНЕК!
30 Юни 2016 22:15
Господин Донков .
НО,като си спомня, че по БЪЛГАРСКОТО национално радио,журналистка каза: "ще се поднасят венци пред паметника на братята Пенчо и Петко Славейкови" ми иде да викна /само че,на български/
01 Юли 2016 00:31
НО,като си спомня, че по БЪЛГАРСКОТО национално радио,журналистка каза: "ще се поднасят венци пред паметника на братята Пенчо и Петко Славейкови" ми иде да викна /само че,на български/

Мче братя, мче, да н' са сестри!? Жената за братя ги има, за свои братя...такова едно...братско отношение

Бачо Калинееееей... ! Не стигат думите да те опишат и да ти благодарим за тези писаници, но пък, благодаря от сърце!
01 Юли 2016 01:13
Жив и здрав да сте, г-н Донков, да напомняте каква е истината, как е е било и какви са били хората...Писаното, хубаво написаното. ще остане, че то както е тръгнало, друго май няма да се съхрани.
01 Юли 2016 02:03
Хубав разказ и трогателно стихотворение! Имаше някакъв устрем в онези години на отреченото проклето минало. И учителите в Родопите, Странджа и Делиормана, и бригадирите, и хилядите, които залесяваха чукарите (за съжаление, наново дефорестирани), и геолозите, лесничеите, инженерите, химиците, строителите, моряците и рибарите... Образованието е важно, архиважно, както казваше политикът с френското "р". При всички случаи обаче в историята на България то е било в подем и е съдействало за подем, когато пред нацията е имало нещо като свръхзадача (по Станиславски), нещо като висша цел, определяща развитието на цялото общество. Има ли днес България такава цел? Ако няма, дец;ата ще продължават да търсят образование и реализация в чужбина и България ще продължи да се обезкървява и изпада в състояние на субпасионарност...
01 Юли 2016 08:01
При всички случаи обаче в историята на България то е било в подем и е съдействало за подем, когато пред нацията е имало нещо като свръхзадача (по Станиславски), нещо като висша цел, определяща развитието на цялото общество. Има ли днес България такава цел?


Пред нацията имаше свръх задача, да. Поставена от БКП, колкото и г-н Донков да се опитва да омаловажи това. Може и да го прави умишлено, защото се самоцензурира. Знае ли човек,ако го напише в прав текст може и да не е повече колумнист. Но нейсе. Цензора и цензор не е българска измислици прилагана в България от 9.9 насам. Аз поне добре си спомням, че в училище учехме, това, че грамотния и учен човек не би позволил да бъде тъпкан, потискан и експлоатиран. Че учението е предпоставка за осмисляне на житейски ценности, които човек придобива от книгите. Че неграмотните хора по-лесно биват манипулирани и експлоатирани. Че един народ е ценен тогава, когато всички имат образование. Всички! Че не е достатъчно само да знаеш да четеш и пишеш. Че не е достатъчно да знаеш само това, което ти преподават в училище, а трябва сам да продължиш да търсиш и четеш книги. Дори имаше и списък от книги, които да четеш. Че образованието на един народ, който в по-голямата си част е бил неграмотен е дълъг процес. Все едни такива работи ни учеха. А това от където ида го погледнеш е политика. Политика за която се даваха много пари, страшно много пари, за да има безплатно образование за всички. Всички! Така беше и с втората по ценност задача на БКП. Опазване на живота и здравето на цялата нация. Здравеопазването. Безплатно и достъпно за всички. Всички! Огромен паричен ресурс за образование на медицински работници - лекари, фелдшери, медицински сестри и медицински лаборанти. Строителство на нови болници и съпътстващото им оборудване. Даа и за стане възможно да се провежда такава "отвратителна" политика, беше необходим труда на всички. Всички! Беше необходимо всички да получават горе-долу еднакви заплати с малки разлики една от друга, но пък каква завист беше, когато знаеш, че колегата ти получава два лева повече. И въпреки ужасните години нацията се образоваше и увеличаваше. От шест милиона стана почти девет милиона при това в "небивал геноцид".
Е, слава Богу отървахме от всичко това. Няма ги вече омразните комунисти и всичко си дойде по местата. Няма такива ужасяващи неща, като безплатно образование и здравеопазване. Закриват се вече грандоманските построени училища и болници, нацията се връща към естествения и брой жители. Някъде
към шест милиона. Макар и тези шест милиона да са много. Защото преди да се състои така омразното "освобождение" от прекрасното съжителство, сме били два милиона и нещо. Но няма място за притеснение. Под вещото ръководство на днешните ни партийни и държавни ръководители уверено вървим към това число. Като в романа - колкото повече имат някои от елита, толкова повече шагреновата /свинската/ кожа /народа/ се свива. И така, ще бъде и пребъде. Докато има хора, които се свенят и пишат половинчато за времето когато живяхме и градихме с труда, знанията и уменията на всички. Всички!!!

ПП Тъй като "очите ми не чуват, ушите ми не виждат" /по "Монти пайтън", а защо не и по Вучков/, ще завърша, като онзи полуграмотен офицер, който пише писмо на близките си от фронта. Човекът свикнал заповедите му да се изпълняват безусловно, завършил писмото така - Тирета, точки, запетайки по местата ходом марш.

01 Юли 2016 13:55
Цензора и цензор не е българска измислици прилагана в България от 9.9 насам. Аз поне добре си спомням, че в училище учехме, това, че грамотния и учен човек не би позволил
Цензура и цензор. Като скулптура и скулптор. И да - грамотният човек не би позволил.
01 Юли 2016 15:11
П Тъй като "очите ми не чуват, ушите ми не виждат" /по "Монти пайтън", а защо не и по Вучков/, ще завърша, като онзи полуграмотен офицер, който пише писмо на близките си от фронта. Човекът свикнал заповедите му да се изпълняват безусловно, завършил писмото така - Тирета, точки, запетайки по местата ходом марш.

пил_и_пял
01 Юли 2016 13:55
Мнения: 1,419
От: Georgia
Скрий: Име,IP
Цензора и цензор не е българска измислици прилагана в България от 9.9 насам. Аз поне добре си спомням, че в училище учехме, това, че грамотния и учен човек не би позволил
Цензура и цензор. Като скулптура и скулптор. И да - грамотният човек не би позволил.
02 Юли 2016 21:45
Силно. Докосва душата.
03 Юли 2016 12:55
Благодаря Ви, г-н Донков, за поредната петъчна доза родолюбиво будителство! Дадохте ми повод да припомня един от любимите си вицове:

Срещат се на Оня свят Цар Борис Трети и Тодор Живков. Започват да обсъждат дереджето на България. Живков се вайка: „Борисеее, каква България построих навремето, а сега каква е станала”. А царят отвръща: „Не забравяй, че тогава България я правиха хората, която аз ти бях оставил, а сега е нея се разпореждат хората, които ти им остави”
03 Юли 2016 13:49
Някъде по средата между Велинград и Разлог, теснолинейката спира на спирка Смолево /бивша Чисто тепе/ . Оттам на окoло час път на магаре се намира с. Конарско.
Живеят българомохамедани - хора тихи, скромни и работливи. Там през 1959 г. е изпратена майка ми - току що дипломирала се прогимназиална учителка по български език. Там, в Родопите, на окло 1300 н.в., прекарва своите първи три трудови години /Както по-късно признаваше - може би най-щастливите в живота и!/. Там тя рецитира "На прощаване" и "Опълченците на Шипка" на ученолюбивите помачета и помакинчета. В този неин общ сборен клас се учат първият машинен инженер и първата лекарка , родени в тази велика пустош. Тя много се гордееше с този факт.

Това реших да споделя с вас, подтикнат от прекрасното есе на К. Донков
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД