Когато ме предупреждаваха, че в Украйна пътищата са лоши, идеше ми да отговоря, че няма по-добър път от този, който води към корените на България. От микрофона на автобуса, който ни чакаше в Одеса, се чува глас: "Ето, виждате, перед нами дальняя дорога, трудно ни е на нас с автобус да се придвижим, а представяте ли си какъв е бил пътят на нашите предци, които са направили българската държава - на коне, може би с деца, с жени, на хиляди километри..."

Гласът е на Дора Костова, инициатор и организатор на похода поклонение пред гроба на кан Кубрат. Тя говори оня български, който познаваме от нашите баби и дядовци, със специфична архаична лексика, обагрен и с характерния руски акцент. Дора Костова е украинска гражданка с българско самосъзнание, президент на Всеукрайнската лига за българите в Украйна и редактор на вестник "Роден край" - държавен вестник в Украйна за българите на територията на страната. Вестникът излиза в тираж 8500, редакцията е в Одеса - непосредствено до Профсъюзния дом, където достигна поредната война. И бяха убити хора. Сега млади момчета строят разрушеното. Хората тихо минават по това място и още по-тихо питат: "Нали знаете каква голяма трагедия стана тук преди две години?" Знаем. Сега човек всичко знае, остава само да се учи от горчивите уроци на историята.



А ние тръгваме към дълбините на българската история



Автобусът трябва да ни отведе до Малая Перешчепина, където е гробът на кан Кубрат, а през това дълго пътуване Дора Костова ни води със своя разказ по пътищата на съхранената българщина. Минава ми през ума защо ли идеята за този поход към корените ни се заражда в Украйна, а не в България - може би защото на хората там, потомци на бежанци, България им е отнета от съдбата и постоянно я търсят. За разлика от нас, които сме склонни да я напускаме.

От България най-много и най-организирано участва туристическото дружество от Варна. Който чул - тръгнал. У нас почти няма информация за това, което се случва всяка година на 12 юни край Малая Перешчепина. За поклонението се научава от уста на уста. Още през 2001 година Дора Костова тръгва по институциите, за да издейства разрешение мястото в Малая Перешчепина да се обозначи с паметник, който да показва, че тук е гробът на българския владетел и основател на Стара Велика България кан Кубрат. Благодарение на нейните усилия през 2001 година е положена паметната плоча, а поклонението се нарича



Роденкраевски събор "Кубрат събира потомците си"



"Роденкраевски" - защото е на името на българския вестник "Роден край". Повече от сто години са минали от оня ден, когато на 12 юни 1912 година две пастирчета откриват 75- килограмово съкровище край украинското село. Експонатите от съкровището, 25 килограма от което са златни, свидетелстват, че на това място е гробът на основателя на Стара Велика България. След много митарства сега съкровището е в Ермитажа, поокрадено и поразпиляно.

Пристигаме в Нови Санджари след 12 часа път. Полунощ е. Настаняват ни за нощуване в Медицинския център. Сутринта се оказа дъждовна. Преди да тръгнем за Малая Перешчепина, ни посреща селото. Избрали са да ни кажат "Добре дошли" в училището - с питка, с топли думи, песни и стихове.

Домакините говорят украински, но всеки разбра - те са горди, че тяхното село е обект на толкова голям интерес, че в него се пази историческата памет за славния български владетел. В това украинско училище, в сърцето на Украйна, има музейна сбирка за историята и етнографията на родината ни. Тя е в училището и нейната експозиция се обогатява и допълва постоянно. Децата издирват и събират експонати, книги на български автори и книги за България, но най-затрогващи са техните рисунки -



децата на Украйна рисуват кан Кубрат



Такива музеи на България има в много украински училища.

Потегляме през борова гора, в горния край на която се намира могилата с паметната плоча на кан Кубрат. Ако човек се заслуша, ще чуе два вида българска реч. Най-много от дошлите са от село Олшанка, Кировоградска област, от Болград, от Измаил, от Татарстан - местата, където са създали своите селища бежанците от България по време на поредицата руско-турски войни. Колоната върви към могилата на групички. Дочуват се моменти от разговорите им: "...защото българите са най-хубавите, най-милите, най-добрите ...", "...чиста българка съм, никакие перемешания - ни руские, ни украински...", "...само мир да има - кога има мир, на чиляк друго не му трябва. Аз кога работя не болею, а чуть седна, и съм болна...".Възрастни жени, облечени в национални носии, пеят: "Земи огън, запали ме, сухо треви направи ме..." . После слагат ръка на сърцето си, докато слушат химна на Украйна пред гроба на кан Кубрат - хора с две родини, които са им еднакво скъпи.

На втория ден се проведе кръгла маса, където се обсъждаха въпроси за етногенезиса на българите, за традициите на българската държава. На този форум се каза, че малоперешчепинското съкровище има пряко отношение към кан Кубрат, а днешна Украйна е част от Стара Велика България. Че българската държава е едно от най-старите държавни формирования в Европа и че етническото название не винаги отразява етническия произход...

Преди завръщането ни в България ни очакваше още една дестинация - градчето Арциз, което се намира на стотина километра от Одеса. Там се изгражда български храмов комплекс, който представлява

възстановка на няколко старинни български църкви -

Старата митрополия в Несебър, двора на Голямата базилика в Плиска, Златната църква във Велики Преслав и елементи от църквата "Свети Димитър" във Велико Търново. Целта е по този начин да се покаже християнството по българските земи в различни периоди от неговото развитие, а според отец Генадий, който е инициатор на идеята, това съчетаване на елементи от български християнски храмове е символ на духовната връзка на всички българи.

Над 50% от жителите на Арциз са бесарабски българи и когато отец Генадий, който е един от тях, решил да гради този храмов комплекс, всички се обединили около начинанието с дарения и благотворителен труд. Помогнали му от Асоциацията на българите по света и местната община, която дала пари и материали.

Отец Генадий говори български. Той е млад човек, баща на 4 деца, едното от които се разболява тежко. През това време той се занимава с бизнес, но нещастието в семейството го навежда на мисълта да се обърне към бог. Детето оздравяло! Сега отец Генадий е изградил в района на храмовия комплекс модерна спортна зала, която се помещава в сградата на бивше поправително училище, и тук децата идват да спортуват напълно безплатно. Единственото, което иска от тях отец Генадий, е да се прекръстят в църковния храм, който се намира на първия етаж, преди да влязат в залата. "И дечицата започнаха да учат родителите си, че при влизане тук трябва да се прекръстят. Какво повече да искам, какво по-важно от това?!"

Тръгваме. И тогава отец Генадий малко свенливо моли: "Бихте ли ми изпели химна на България, зажаднял съм да го чуя..."