:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 428,231,794
Активни 104
Страници 20,747
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Самопризнание №4

Калин Донков
През иначе лекомислената ми младост, когато не обръщах внимание на напътствия и доброжелателни подсказвания за живота, получих един съвет, който спазих някак естествено, без да се напрягам. Даде ми го Емилиян Станев с някакъв безразличен тон, дори не разбрах, че говори сериозно. Беше класик, а аз начинаещ, цяло чудо бе, че губи време да ме учи на ум и разум. Щом съм се занимавал с поезия, рече, а ще си вадя хляба по вестниците, да гледам да не вземам повече интервюта, отколкото давам. На пръв поглед съвет просто практически, а в действителност - и стратегически: ако се вихриш много като журналист, хората просто ще забравят, че си поет. Спазвах го, без да вниквам повече в него. За по-сигурно избягвах и двете. И въпреки това натрупали са се в шкафа интервюта, които, макар и неохотно, съм давал през годините. Прерових ги неотдавна, за да търся следи от някакъв отдавна разпаднал се в паметта ми житейски епизод, заглеждах се в снимките - побелявал съм дисциплинирано и навреме, зачитах се, ядосвах се на глупави въпроси, собствените ми отговори ме отчайваха или възмущаваха. Хрумна ми, че да има човек свободни дни, може да ги подреди тези въпроси и отговори, да ги размести, да ги съкрати, да ги прекомпозира. Любопитна книга ще стане - интервю от кора до кора. Но едва ли ще й дойде редът. Това, което забелязах, бе, че в тези текстове оскъдно се споменава поезията. Малко са ме питали, наистина, но и твърде рядко съм отговарял. На някои места се разбира и защо. Просто тя никой път не ми разкри онова, което смъртният поет не трябва да знае. И все пак в онези изпуснати думи може да се открие някакво стеснително самопризнание за нашата "връзка"...

Никога, дори обгърнат от нейните вълшебства, не съм се заблуждавал, че съм се доближил до поезията толкова, че поне да различавам нейния силует. Усещал съм погледа й да се спира върху мен, дъха й съм усещал и шумоленето на дрехата й (дали бе дреха, или бе крило?), но образът й си остава непознат. Имаше години, когато вярвах, че тя е винаги наоколо, че има облик на същество от нашия век, че можеш да я мернеш в тълпата, да я зърнеш как слиза от такси и дори очаквах да се случи. Ще се случи и аз ще я разпозная! Но тя сама ме отдалечи от тези заблуди. От един миг нататък вече знаех, че не бива да се доближавам до тайните й и в никакъв случай - да ги научавам. И може би първото, което осъзнах бе - поезията е една тайна!

Приех отговорността към тази тайна. Трябваше да я пазя... от себе си. Странно, но не възроптах, никога не поисках да проникна в нея. Суеверно се пазех от знанието за поезията. И сега вярвам, че когато научаваш нещо, ти го загубваш. Останеш ли без вибриращата неизвестност, с която стихотворението зазвучава в душата ти, ти завинаги се разминаваш с него. Загадката, която то носи, е енергията, която после го изгражда в теб. Ако го разкриеш, ако го разгадаеш предварително, то няма да понесе това - ще се самоунищожи. Нарушеното тайнство наказва с мъртви куплети и метафори.

Стихотворението се ражда като върху фотоплака. Ако го осветиш от глупост или нетърпение - посланието му отлита завинаги. И никога не се завръща.

Може би има скрити средства, неизвестни сплави, кройки и матрици, инструменти някакви, които опростяват поетовия труд. Не е изключено, като се знае колко стихотворения са като свалени от конвейер, по-скоро изделия, отколкото песни... Написах стиховете си с голи ръце, всяко едно - като за първи път и съм благодарен, че не се престраших да посегна към тази опасна тайна.

Понякога тя сама нарушава своите забрани, сякаш единствено, за да ни напомни, че трябва да ги спазваме. Веднъж, още млад поет, плашещо и странно сънувах... стихотворение. Ако можех да го запиша със затворени очи, щях точно така да направя. Толкова се страхувах да не отлети, преди да съм го "прочел". Беше просто и невинно стихотворение: как всичко започва с "молив неначенат и тетрадка чиста", как те люшка вечно един "уплах странен", че може да остане някой стих неизречен. И как накрая този уплах се сбъдва: "моливът изписан, страниците - бели". Разочаровах се. Сякаш не си го знаех и така. Дълго се чудех дали да припозная това среднощно стихотворение. Сега, след толкова години, осъзнавам, че тя ми го е изпратила, за да предупреди душата ми, за да я почисти от заблуда и суета.

Това е единственият път, когато получих "поща" от нея. Никога не долових как се появяват стихотворенията в мен. Как избират мига, как ме откриват, как се вливат в душата, как се утаяват в поетическата си форма. Подведен от чужди приказки, най-често с идеална цел, и аз съм си понякога "възлагал" теми: да напиша за някого, за някоя, за нещо. Гордо ще призная, че никога не съм успявал. И с известно стеснение ще установявам, че почти всичките си стихотворения съм създал... неволно.

Ако въобще съм ги аз създал...

Защото от десетилетия вече тая подозрението, че стиховете съществуват някъде извън нас - около нас, над нас, в природата, в световната пустота. Те се скитат като благословени светещи тела и никой не знае ние ли се натъкваме на тях, или те на нас. Кой кого избира? - някой друг да го каже. И как поезията разпределя своите дарове между безброя от автори - дали с превръзка на очите или просто по сърце? Аз мога само да призная: не ме напуска страхът, че в артистичната безреда на Вселената може неволно, по невнимание, да напиша някое "чуждо" стихотворение. Това тя никога няма да ми прости.

Нежност и страхопочитание ме изпълват, когато я усетя наблизо. Вярвам, че тя има своя сила да направлява живота. Да го затопля. Да го смущава. Да го обистря. Да го възбужда или утешава. И може би поетът е само чистото сечиво, чрез което тя извършва това.

Веднъж, в много мрачен зимен ден, написах стихотворение за снега. Зад прозореца бе безрадостно сиво, мокро, противно. Под примигването на жълтата лампа, в изпълнената със сенки и чайове стая прошумоляха строфи за далечните бели пространства, за огньовете край зимния път и, разбира се, за падащия сняг, който "увеличава тежестта по раменете на човека и раменете на света". Живях тези часове, забравил унилия град зад прозореца. Живях ги "вътре" в стихотворението, като в убежище. Дали бях сам в това убежище, не мога да кажа и днес. Но когато стигнах точката накрая и вдигнах очи, зад стъклата валеше едър, бавен, кинематографичен сняг. На вече оснежената ябълка в градината на съседа един забравен плод висеше на клона огромен и червен и в разсеяната светлина от прозореца дървото приличаше на светофар.

Стихотворението записах на листа чак на сутринта. То така се и казва, "Сняг". Питам се оттогава: не аз ли доведох тогава онзи мистичен сняг? Не аз ли го извиках от небето,за да разхубави света? Още вярвам, че това бе един от онези мигове, в които природата казва "да" на поезията.

Но се питам и друго: това ли беше истинското стихотворение, или всъщност стихотворението остана на дървото, при онази забравена ябълка, която озаряваше снега?

Знам само, че ако поезията реши да ми прати отговор, то трябва да е пак в стихотворение....

 "Това ли беше истинското стихотворение, или всъщност стихотворението остана на дървото, при онази забравена ябълка, която озаряваше снега? Знам само, че ако поезията реши да ми прати отговор, то трябва да е пак в стихотворение.... "
15
6766
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
15
 Видими 
21 Юли 2016 19:53
21 Юли 2016 20:36
Веднъж, още млад поет, плашещо и странно сънувах... стихотворение. Ако можех да го запиша със затворени очи, щях точно така да направя. Толкова се страхувах да не отлети, преди да съм го "прочел".


Сънувах стих. Много му се зарадвах, беше прекрасен... търсех в съня си лист и молив, за да го приютя и да си има дом, но не намерих... Събудих се, стих и сън отлетяха, така и не разбрах къде сънят отведе стиха. Остана тъгата... настани се у мен като написан стих върху лист.
21 Юли 2016 23:07
Голям си, Калине!


Но защо ли, покрай твоите изящни думи си спомних, как при Кево чух един стар поет да се хвали, че за него вече нямало тайни в поезията...
21 Юли 2016 23:07
Голям си, Калине!


Но защо ли, покрай твоите изящни думи си спомних, как при Кево чух един стар поет да се хвали, че за него вече нямало тайни в поезията...
22 Юли 2016 05:35
22 Юли 2016 09:15
Не мога да коментирам, пренесох се в онзи двор и видях снега и ябълката. Да виждаш е да имаш всичко.
22 Юли 2016 10:17
Евала на автора!
Това си беше чиста поезия в проза!
22 Юли 2016 10:30
То хубаво, ама що ми се струва че е нещо като араламбене.
22 Юли 2016 18:24
кой е емилиян станев?
22 Юли 2016 18:38
На бай Стоян от Елена /син на дедо Стане/ синът му от Търново. Авджия.
22 Юли 2016 18:48
бил писател. кога? сигурно много отдавна защото не го знам
22 Юли 2016 18:50
Америкооууу
22 Юли 2016 18:53
Бай Тошо знайш ли га? Е, тогаз.
23 Юли 2016 09:04
Мариана И Тодор Трайчеви - Първи Сняг
https://www.youtube.com/watch?v=s3WdJRLUlI4

Емилиян Станев пише за животните, защото е ловец. Ако не си чел нищо от него, няма начин да не си гледал "Крадецът на праскови", "Иван Кондарев". https://www.youtube.com/watch?v=uVRe_Kilcf0
http://www.blitz.bg/article/32606
24 Юли 2016 10:10
Кой е america1332002
И защо е толкова настоятелен или се майтапи!?
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД