Пуделът на Буш, както се записа в историята бившият британски премиер Тони Блеър, изрази "тъга, съжаление и извинение" за грешките във войната в Ирак. Не му стигна смелост да признае, че нашествието през 2003 г. на "коалицията на желаещите" бе незаконно (т.е. престъпно), както каза на 1 юли неговият заместник в тогавашното ръководство на Лейбъристката партия и фактически вицепремиер (първи държавен секретар) Джон Прескът. Но всяко признание, макар и с 13-годишно закъснение, е нещо повече от наглостта да твърдиш и днес, че войната е била оправдана и необходима, или да се спотайваш, все едно нищо не е станало.



Много политици имат да изкупуват грехове



за гибелта на стотици хиляди хора, към които продължават да се добавят нови жертви, защото не се вижда скорошен мир в Ирак и около него. Верижната реакция запали гражданска война и в Сирия, отгледа ислямски фундаментализъм в двете най-светски държави в арабския свят и отстъпи терен на тероризма, където по-рано той не можеше да припари. Такива са фактите. А най-лошото е, че те бяха предвидими, имаше много предупреждения, че се върви в грешна посока, но политическото дебелоглавие надделя.

Някои, като Блеър, се оправдават, че били подведени от разузнаването. Съединените щати също критикуваха шпионажа си, че подал заблуждаващи сигнали за наличието на химически оръжия в Ирак, които така и не бяха намерени. Но истината е, че разузнаването не беше виновно, защото решението бе изцяло политическо - беше пренебрегната всякаква информация, поставящи под съмнение тезата му за необходимост от спешен военен удар. Затова след като лъснаха катастрофалните резултати, не последваха строги наказания в разузнавателните централи на САЩ и Великобритания, нито в останалите държави от "коалицията на желаещите". Отговорността е изцяло за сметка на политиците и отдавна е време виновниците да застанат пред обществото и да дадат обяснения.

Британските пудели дадоха пример, защото в тяхната държава обществото особено зорко следи дали се спазват традициите на политическата почтеност. Те обаче не бяха сами.



Четири страни носят най-голяма отговорност



пред света за лъжите, довели до войната в Ирак, защото именно те се държаха през 2002-2003 г. в Съвета за сигурност на ООН като най-големи ястреби. На първо място бяха Съединените щати, защото Буш-младши живееше с фикс идеята да довърши работата на баща си, стария Буш, който през Войната в Персийския залив (1991 г.) не посмя да нахлуе по суша от Кувейт в Ирак. Плътно зад него бе Тони Блеър, който 8 месеца преди нашествието през март 2003 г. бе писал до него: "Аз ще бъда с вас независимо от всичко". На трето място по войнствена реторика бе бившият испански премиер от десницата Хосе Мария Аснар, който през април 2004 г. плати за арогантността си, като падна от власт. Именно той "покани" ислямските терористи да извършат най-големия атентат в Мадрид на 11 март 2004 г. (отнел живота и на четирима българи), въпреки че се опита да припише вината на баските сепаратисти.



На четвърто място бе... България



Точно така, тя се нареди в карето на подпалвачите на война, които се бореха с аргументите на останалите 11 членове на Съвета за сигурност на ООН, които отказваха да подкрепят наказателна операция срещу Саддам Хюсеин, докато не бъдат представени безспорни доказателства, че притежава оръжия за масово поразяване.

Срамно е, че България употреби по такъв начин редкия си шанс да решава световните проблеми като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН (2002-2003 г.) и дори като негов председател през септември 2002 г. Нейният постоянен представител Стефан Тафров, който за награда бе изпратен втори мандат (вече пред приключване), нито веднъж не показа гузна съвест за участието си в една от най-отвратителните лъжи в света. Той, разбира се, може да се оправдава цял живот, че си е имал министър (Соломон Паси), чиито инструкции е изпълнявал. Паси пък може да се оправдае с премиера Симеон Сакскобургготски, който, от своя страна, да се позове на заблуждаващата информация от военния министър Николай Свинаров и началника на Генералния щаб Никола Колев, станал по-късно съветник на президента Георги Първанов. Както и да се прехвърля отговорността между тях и между други пригласяли им лица на власт, може да се очертае един



кръг на активисти, забъркали "по желание"



(чрез "коалиция на желаещите") България в чужд за нея конфликт, който отне живота на 13 българи (плюс 30 ранени).

Иракската война е втората по продължителност в новата история на България (след войната в Афганистан, продължила за нас 12 години). В Ирак военното ни присъствие започна с решение на Народното събрание от 29 май 2003 г. и приключи на 31 декември 2011 г. За седем години и половина там се изредиха 11 български контингента с обща численост 3367 души. За тяхната издръжка бяха похарчени около 170 млн. лв. Освен това държавата бе принудена да се откаже от 3.51 млрд. долара дълг на Ирак срещу бързо изплащане на 360 млн. долара. Съюзниците й я "убедиха", че този дълг е "омразен" и че трябва да задраска 90% от него.



Лъжите около войната в Ирак нямаха край,



защото разобличаването на едната водеше до поява на друга. България най-напред изпрати контингент за "мироопазваща мисия", защото Буш обяви на 1 май 2003 г. край на големите бойни действия и предстоящо възцаряване на мир. После се наложи мисията да бъде трансформирана в "мироналагаща", защото се оказа, че няма никакъв мир за опазване, а трябва с оръжие да се въдворява. По тази причина и "коалицията на желаещите" се трансформира към края на годината в "антитерористична коалиция". Това бе публично признание, че международният тероризъм бе получил достъп до Ирак благодарение на свалянето от власт на режима на Саддам Хюсеин. Няма как да се приеме продължаващото и до днес измъкване от отговорност на политиците за войната в Ирак с оправданието, че е била необходима, защото светът е станал по-безопасен без сваления иракски диктатор. Вижда се, че нито Ирак, нито светът живее по-спокойно отпреди войната.

В България пък се развиваше тезата, че държавата ще излезе на политическа и икономическа печалба от участието си в конфликта. На 11 април 2003 г. Соломон Паси се подиграваше в Народното събрание на опонентите си, че



ще пропуснат "парада на победата" в Багдад,



защото България била избрала страната на "печеливша коалиция", а те се дърпали точно когато не трябва. Политическата печалба щяла да бъде членството в НАТО (което наистина стана факт година по-късно), а за икономическата агитираше лично премиерът Симеон Сакскобургготски, който настояваше да бързаме, за да си осигурим участие в следвоенното възстановяване на Ирак, т.е. в разпределението на милиардите долари, очаквани да потекат оттам. Той не се смути да развие тезата си дори пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Страсбург през април 2003 г., която обаче определи в резолюция тази политика като "цинизъм" по време на война. Цинизмът се превърна в чиста глупост, когато се видя, че на България се позволява само да харчи пари в Ирак, но не и да печели от каквито и да е проекти.

Трябва ли да махнем с ръка и да кажем: "Било, каквото било. Забравете!" Щеше да е възможно, ако държавата си бе извлекла някакви поуки и бе променила международното си поведение. Виждаме, че



предишните въртиопашки си имат последователи



в лицето на президента Росен Плевнелиев, външния министър Даниел Митов, военния министър Николай Ненчев и техните антуражи, които не се стесняват да угодничат на чужди каузи, без да разсъждават как това може да се отрази на собствената им държава. Противоракетен щит срещу заклетия ни враг Иран (!?), а всъщност срещу Русия, хибридна война (пак заради Русия), черноморска флотилия (срещу Русия, разбира се) - все български каузи, които и да се напънеш, няма да измислиш, ако не ти е дадено по природа нестандартно мислене.

На фона на това говорене премиерът Бойко Борисов сякаш показва умерен подход, като периодично им напомня, че България има и свои интереси. Нима той е по-умен или просто има нещо наум, което не важи за тях? Вероятно е второто. Борисов е оставил външната политика на пуделите, за да си няма неприятности със съюзниците, които могат лесно да му извиват ръцете, а се е концентрирал върху вътрешната политика, защото пак се задават избори. Неговата идея за превръщане на Черно море в демилитаризирана зона може да е налудничава, но е продаваема на вътрешния пазар, защото му очертава образ на миротворец. Представете си как всички държави се откажат от корабите и подводниците си и останат само с яхти. Кой ще доминира тогава в Черно море, като се знае, че всяка българска мутра вече си има хотел и яхта край брега?



Борисов е толкова прозрачен,



че дори не прави усилие да крие колко много се интересува от предстоящите президентски избори. По повод спора за "морската флотилия" и контратезата му за демилитаризация на Черно море той заяви не откъде да е, а от Техеран, където бе отишъл да продава руски ядрен реактор: "Народът избира кой и как да го управлява... Като не ме харесват, ще си изберат някой като Мони Паси - смел, голям боец, който да налита с крилати ракети и да пребива руснаци и който му дойде на акъла. Нали, такива смелчаци има много в България. Те и в Банкя има много такива. Които много обичат в кръчмите да нападат, ама после бягат...".

За жалост подобни юнаци не бягат, а пълзят, защото, както казва един руски писател, "Роденият да пълзи не може да лети".