С известно, що ли, облекчение политици и анализатори установиха, че младежът Али Давид Сонболи, който застреля невинни хора в мюнхенския мол и размири баварската столица и света, не е пратен от ИДИЛ, а бил просто "неуравновесен" млад човек. Страдал бил хем от депресия, хем бил и хиперактивен, а съучениците му араби и турци го бъзикали и му се подигравали.

Невъзможно е човек да иронизира нескриваното облекчение от такива констатации, предвид последиците от предизвикалия ги акт. Но е невъзможно и да го преглъща с лека ръка - облекчението е също толкова нелепо, колкото примерно да сме доволни, че самолетът, забил се в Алпите преди година, не го е сторил поради техническа неизправност, а щото пилотът се оказа депресант. Дали Али Давид е чествал годишнина от деянието на Брайвик, дали е премятал във въображението и представите си ежедневните атентати от Париж, Брюксел, Багдад, Кабул, Истанбул и където се сетите, не можем да знаем със сигурност, но по-вероятно - да. Тъкмо това е правел. Неслучайно е чел книжката



"Бяс в душата ми - защо учениците убиват",



която полицаите откриха при обиск в жилището му. И неслучайно е заявявал на смеещите му се съученици: "Един ден ще ви убия" - поне така свидетелстват в социалните мрежи някои от тях. Всеки сериозен криминалист ще ви каже, че историите на масовите убийци в света притежават могъщо индукционно свойство. Нормалните хора четат такива неща с потрес и отвращение, а най-често ги отбягват. Психопатите поглъщат такава информация с искрено любопитство, прерастващо в желание за подражание. Битцевският маниак Пичушкин например избил хора колкото квадратчетата на шахматната дъска, искал да задмине рекорда на изверга Чикатило. И проучвал биографията на последния с голям интерес.

Помътненото съзнание на въпросния Али Давид за мен не е по-малко тревожен симптом от помътненото съзнание на ислямистките бомбаджии, на развъртелия мачете дюнерджия или на решилия да поеме към Аллаха със случайна компания камикадзе.

Смятам, че терорът днес е само привидно разслоим по мотивационни подбуди, че идеологическите и политическите причини за него са само привидно нещо съвсем различно от психиатричните такива. Смятам, че седемнайсетгодишният афганец, който мушка хора във влака с викове "Аллаху акбар" и младежът Сонболи, който вика друго нещо, примерно - че е фен на Брайвик, докато стреля връстници в мола, са брънки от една и съща верига, казуси от един и същ налуден медиен калейдоскоп. В този калейдоскоп виртуалното и реалното са в еднаква степен жертва на дълбока обществена шизофрения, и разслояването им не изглежда особено възможно. Па дори



не е и особено нужно, според мен.



Държавните ръководства, особено това в Германия, са петимни да не настройват части от населението едни срещу други по религиозен, етнически или политически признак. Затова не че се опитват да потулват, но някак под голяма сурдинка съобщават, често едва впоследствие, за инциденти от такъв характер - нека си спомним новогодишните емигрантски изпълнения със сексуален контекст в Кьолн. Само че тези възможности, които днес имат света за обмен на информация, правят медийните лостове за запазване на населението от "грозни и тревожни картинки" неефективни. В историята за младия Буда - Сидхарта, се разказва как родителите искали да предпазят безметежния принц от гледките на страдалци, на стари и болни хора. Затова го изолирали в дворец само с млади и красиви слуги. Е, Буда един ден все пак излязъл навън - видял болен, видял умиращ, изпитал потрес, създал учението си. Днес обаче в реално време милиони виждат как тече преврат или как терорист взривява пазар с бомба на кръста. Неуравновесеността вече е неудържим флуид на масовото виртуално съзнание, а не изолиран термин от индивидуалната терапевтика при невролог. Човечеството днес, взряно в телевизора и компютъра, с питието и хапченцата под ръка, е един неврастеничен Буда с разнебитено от новините въображение, нежели склонен към медитация, спасение на душата и човеколюбиви практики мъдрец.

Има хора сами и залостени

по добре укрепени места.

Там - от вътрешен студ омагьосани,

мислят ярки и страшни неща.*

Самоцитирам се с това горното не от суета, или поне не само (суетата е склонно към мимикрия животинче), а защото - когато го писах преди двайсетина години, наистина ми се струваше, че надничам в индивидуални глави, пълни с желание за масово разрушение.



Тези глави са проблемът,



не слабата организация на охранителните органи. Не знам кой е виновен за тяхното съществуване и мултиплициране - идеологиите, политиците, медиите, самият Господ Бог, или всички заедно.

Знам само, че като човечество имаме и такъв урок да минаваме. Дано не останем да повтаряме класа.

----

"Зима на прага", Б. Ламбовски, 1997 г.