Сърцето на Вазов. Такъв дебат се разгоря преди време в предаването на БНТ "Денят започва с култура" между Мирела Иванова, Силвия Чолева и Николай Аретов. Спорът беше дали е редно анатомичният орган на поета, Патриарха на българската литература, чиито песни "жив са отклик на духа народни", да бъде излагано пред тълпата: помага ли това за пристрастяване на масите към нашето художествено слово във всичките му превъплъщения - и класически, и модерни, или е само храна за жълтите й инстинкти, и без това мощно развити. Полемиката се вихреше, аргументите валяха, но сушаво остана онова, което може би най-напред трябваше да се каже, а именно: преклонението пред Вазовото сърце много прилича, да не кажа, че си е ачик същото като преклонението пред светите мощи на някой светец - целуват се костите му, приглажда се изсъхналата му ръка, докосват се къдрите му, за да премахне греховете на бедния поклонник. Това е - пред сърцето на Вазов ние се държим поклоннически, с някакво притаено смирение; пристъпваме едва-едва, на пръсти чак, та да не смутим небесния покой и да не обезпокоим паметта на кумира. В някаква степен той е идол, каквото е и преобладаващото българско отношение към културата, идолопоклонническо: за културата се сещаме предимно в мъртвите й форми, когато е жива, си я броим за нещо всекидневно и незаслужаващо кой знае какво внимание. Както добре знаят поетите, у нас трябва да умреш, за да те почетат и забележат.



Между другото, тук е заровено и Вежди-Рашидовото куче



- и за министъра на културата е идолопоклонничество. Идолите обаче, за да са истински идоли, трябва да са мъртви, или ако не мъртви - поне утвърдили величието си нейде преди, нейде в миналото, а не сега, не тепърва. Културата според това крипто-разбиране е нещо случило се, а не нещо, което в момента се случва: то или не заслужава внимание, или пък трябва да има една-единствена посока - с лице обърнато назад като ангела на Паул Клее, за който пише Валтер Бенямин в есето "Относно понятието за история". Ангелът е ококорен, казва Бенямин, също както ние се кокорим пред руините на Перперикон или пред картините на Златю Бояджиев. Пред Екатерина Йосифова обаче или Иван Цанев - действащи поети, макар от по-старото поколение, или пред Калия Калъчева и Минко Йовчев - млади художници със забележителен талант, не се кокорим, подминаваме ги. Те са тук, те са сега, следователно няма как да са идоли, защото са ни съвременници. Все едно са нахлупили шапка-невидимка...

За тази прозрачност (да не кажа призрачност) на актуалната българска култура си има причина и тя се крие в нейния, ако мога да се изразя така, "буквален", сиреч "азбучен" характер. Що ще рече това?

Народите имат свои идентификационни маркери, през които четат себе си, онова, което ги прави такива, каквито са. За унгарците например такъв маркер е езикът - труден, специфичен, само техен си. Френският математик Седрик Вилани в книгата си "Живата формула" разказва следния анекдот, разпространен в Принстън някъде през 40-те: учените в престижния университет се убедили в съществуването на марсианците, тъй като непрекъснато ги срещали на живо - всички марсианци имали блестящ интелект, говорели някакъв напълно неразбираем език и твърдели, че идват от място, наречено Унгария.



Езикът обаче е жива система,



непрекъснато се развива, не стои на едно място, затова и унгарската културна политика е така чувствителна към случването и в настоящия миг. Там издаването в чужбина на преведени от унгарски книги се радва на изключителна държавна опека, живите унгарски автори са почитани, обгрижвани, подпомагани. Докато тук, в България, е различно и това дължим тъкмо на нашия идентификационен маркер, който не е езикът, а азбуката. Затова и българските институции, призвани да управляват българската култура, съвсем обратно на апостол Павел, който зове да не се гледа буквата, а духа на закона, наблягат точно на буквата, на сравнително застиналото образувание, каквото е азбуката, претърпяла през вековете незначителни, почти микроскопични изменения в сравнение с измененията в родната ни реч "омайна, сладка". Не случайно всяка правописна реформа е посрещана на нож, непрекъснато се води дебат редна ли е, не е ли и изобщо дали няма да изпростeем, ако премахнем пълния член (както се настоява напоследък). А помните ли какъв вой се вдигна срещу предложението да сменим кирилицата (което, прочее, дори не беше и направено)? Голямото противоречие между институции и култура днес е тъкмо в това - първите гледат на културата през буквата, затова и "държавната ясла" се явява аргумент от крайна инстанция - след като културата е идол, още по-голям идол е държавата; докато втората настоява да бъде видяна в своето живо състояване, в духа й, в сегашното й време. Сблъсъкът в студиото на БНТ беше от същото естество: свети мощи ли е културата (сърцето на Вазов), или е животворно литургично действие, което се случва тук и сега, в днешния ден.

Институциите казват: "Първото е!", хората, правещи култура, настояват: "Второто е!", а верният отговор е - и първото, и второто. За жалост обаче българските културни управленци така и не щат да вдянат тази истина...