Ще ви разкажа три случки, а защо - защото ме накараха да се замисля над онова, което замислило и Гоген*. Дано накарат и вас. Преживени са от мен лично. Първата е от битието ми на ученик в малките класове - да съм бил втори-трети клас. Един ден нямахме уроци, защото учителката се беше разболяла, или пък нещо друго - забравил съм вече. Покани ни на игра у тях, да го наречем така - съученикът ни Гошко. Гошко живееше съвсем близо до училището, та беше удобно. Семейството му беше от сравнително нови заселници в София, дошли през последните едно-две десетилетия, за да отговорят на нуждите на бързо индустриализиращата се столица. Такива бяха и преобладаващата част от нас, впрочем - такива са повечето столичани.

Разбира се, аз за това тогава не мислех, а разглеждах дома на съученика си и се чудех каква веселба да заформим. Реши се да играем на нещо като сляпа баба. От кухнята излезе обаче една истинска баба, доста исполинска жена - бабата на Гошко, и наръча авторитетно да играем само игри на масата, примерно "Не се сърди човече". И никой да не доближава телевизора по-близо от ръба на килима. Ръбът беше поне на два метра от телевизора. Сетне бабата си влезе в кухнята, а ние, разбира се - веднага начоколихме тъкмо къта с телевизора. Телевизорът беше сравнително малък, но - сега си давам сметка -



заемаше централното място в жилището



Не му помня марката - "Опера" или тогава там каквито се продаваха, ала край него цареше някаква сакрална атмосфера. Шкафчето, на което се помещаваше, беше покрито с бродирано на ръка ковьорче, а друго такова покриваше наполовина самия телевизор, също изпъстрено с твърде софистицирани шарки. Върху горното ковьорче имаше саксийка с мушката, от едната страна на телевизора се разполагаше сувенир с космически сюжет - кораба "Восток" или нещо такова, а от другата - порцеланово куче. Пред телевизора пък имаше масичка, покрита с още по-шарена бродерия, върху й заемаше място също ценна вещ - гондола с гондолиер. До гондолата цъкаше огромен будилник с излегната пред будилника синя морска сирена. Над това безусловно царуваше телевизорът - като демиург над сътворението си. Всъщност - разбира се, чак днес си давам сметка - това беше видоизменен домашен параклис, място с почти олтарна аура и символика.

Ние, естествено, нахлухме там шумно, почнахме да пипаме привлекателните предмети, а един дори - о, дързост! - барна копчетата на възвисяващия се отгоре телевизионен приемник. Всичко това под ужасения поглед на Гошко и паническия му шепот: "Недейте бе, ще ни бият!" Баба му чу гюрюлтията, излезе от кухнята, шляпна на Гошко една бърза мастия, а нас - пет-шест момчурляка, прогони на улицата на часа с думите: "Айде, друм по вашите къщя, като не можете седя мирно в чужда!"

Втората случка си спомням от един автобус, бил съм юноша към 14-15. Беше междуградски чавдар, по едно време вътре се качиха двамина с леко бабаитски вид, силно пийнали. Друснаха се на една двойна седалка, единият почна да пее, другият си просна краката на седалката отсреща, където имаше едно деде, то се посви. Пеещият го правеше доста гръмогласно, и кара така пет-шест минути. Хората мълчаха и се свиваха. Някаква жена се извърна от по-предна седалка, сигурно е гледала бабаитите укоризнено, защото единият викна:

- Кво гледаш ма, овцо, щеш ли да ти сменим физиономията!?

Жената промърмори нещо от рода на:

- Не е ли ви срам бе, така ли се седи в рейс...

На което последва реакция от жената до нея:

- Тихо ма, Славке, недей, що се обаждаш...

Дедето и то се включи:

- Какво толко, почерпил се е човеко, нека си пее, лошо нема...

Жената се опита да възрази:

- Ама не сме длъжни да го слушаме, те го и другия, с калните обуща, на седалката си ги е турил!

Тук единият от бабаитите ревна:

- Млък ма, курво недо.....!

Настана кратка тишина, а след десетина секунди зашъткаха на жената отвсякъде:

- Мълчи ма, що се вреш у шамарите!

- Трай си, не ги ли виждаш, че са кибритлии, пийнали са...

- Туу, се ше се намери некоя такава като тая, да задудне...

- Аман от скандалджийки...

Жената, ненамерила подкрепа, млъкна. Дедето стана от седалката и се премести, та и другият да може да си протегне краката. Песента продължи, после единият бабаит заспа, а другият взе да приказва на всички нещо за събор, за бой и за политика, но не му се разбираше добре.

Пътуването продължи без други инциденти.



Третата случка: наскоро подслушах,



без да искам, разговор в метрото. Двама младежи - момче и момиче с леко крупно телосложение, си говореха за планове. Момчето разказваше нещо обезпокоено - как намерил нещо, давали и по 120 лева на ваучери, отделно други екстри, но нещо не се сработвали, не се получило добре, имал намерение да се яви на интервю за друго, а и да завърши едни курсове, да вземе един изпит, там можело да си опита късмета еди-къде си, макар също да било трудно. Изглеждаше угрижен, но целенасочен. Разказът му бе подробен. По едно време момичето тръгна да слиза, прегърна го приятелски на изпроводяк и каза:

- Чао, дано стане! Ще се моля за тебе!

- Чао, - рече момчето. После въздъхна, загледа се в телефона си и бързо задвижи пръсти по стъклото.

-----

* "Откъде идваме? Кои сме ? Къде отиваме?" Картина на художника Гоген.