Не сме се отказали от лятото, не сме му се наситили. Повтаряме си го в печалните събуждания, когато осъзнаваме, че и тази година няма да го спрем, ще изтече като пясък (това - само ако сме на плажа) или ще отлети като гларус (също хубаво сравнение, само дето не е вярно - гларусите не отлитат или поне не отлитат към топлите страни). Август не е разточителен откъм надежди, шансът лятото да се застои се стопява с всяка седмица, а за нас с вас - с всеки петък. И тъкмо да извикаме "Нямаш право, лято!", все някой ще се сети: а какво да правим с лято като днешното? Въртим ние с вас все едно и също, унило и тревожно лято и ако не е опасението, че есента ще е още по-сърдита, отдавна да сме го пуснали да си ходи. Но дори да се оттегли, то едва ли ще отнесе всичко, което ни потиска, гневи и измъчва. А то едно ли е?

Не се уталожва в душите ни омерзението от коварството на властта, която предаде един изгнаник на душманите му.



Виновните шикалкавят, извъртат или пък се пъчат



(микрофонът изкушава), носят вода от мръсни кладенци, само и само някак да се отдумат, да заоблят този гаден проблем и гражданството да го забрави. Говорят гузно и мъгляво и само чат-пат се бият в гърдите, коментират предателството като един добър пазарлък. Най-подъл е опитът да ни внушат, че свободата на този мъж, а и животът му са изтъргувани в полза на нас, хората, които никога не бихме склонили на такава далавера. За нас, за моите приятели, надявам се - и за моите читатели, този "ход" може и да "кореспондира" с някакви закони и подзакони, с някакви съображения и с някаква съмнителна далновидност. Но от гледна точка на съвестта такава сделка е чисто криминална. Хиляди сме българите, които не можем да се успокоим (а уж мина време, нали?) от това, че нашата държава така безгрижно опозори народа си. Чувстваме се унизени и погнусени. А и тревожни:



гузните хора във властта са извънредно опасни...



Новините за трафика на пришълци са също тъй потискащи и неопределени. Уж не влизат, а на излизане сърбите ги ловят с хиляди. И за венец, цялото ръководство на граничната полиция отивало на борсата. Точно в сезона, точно в кампанията, когато трафикантите вършеят с пълна сила. Сега изведнъж се разкрило, че чрез официален търг са възложили транспорта на нелегални емигранти на гражданин, който е обвинен в трафик на точно такива лица. Пробитата гранична агенция само него чакала. Пуснали вълка в кошарата - получава лиценз за превоз и може да ги вози със своите автобуси из цялата държава. Като неспециалист не мисля, че дори днес, в заредения с всевъзможни случайности български живот, такива неща се случват случайно. Но животът не е за неспециалисти, те друга работа си нямат - дебнат и записват. Изненадват се. На специалистите това не им прави впечатление...



Лятото е сезон на кървавия данък



Всеки ден поне по един автомобил хора пълнят морги и реанимации. (Ако днес случайно няма един, утре ще са два.) Странно, но с размаха на пътното строителство пътищата ни стават все по-опасни. И автомобилите. И шофьорите. Неспасяемото автооскотяване ще ни залее, ще ни удави. Транзитните шофьори отлично усещат това, включват се в разюзданата "гонка" още от граничната бразда. Какво лято в българския простор! Скорост и красота...

Седмица от лятото. Броени дни бързо минават. Но никой не брои дните. А също и жертвите. Прочее, жертви дава не само населението. Дърветата също гинат. Горят горите, дим се вдига до небето. Секат и в градинките в "Младост".



Пожарите ги унищожават по площи, чиновникът - на парче



Горят и къщи, села се спасяват "на ръба". Човешкият труд храни пламъците. Протече газохранилище, пожарникарите не подвиват крак. Пожарникарят е нов положителен герой в българския живот. Българинът му дължи много. Разбирам, че тези мъже се справят добре, мъжествено, професионално. Ето нещо позитивно най-после. Не сме толкова черногледи, че само да броим черните страници на лятото. Просто не може все да отминаваме...

Попарването от случилото се на една спирка на линия 72 още не е стигнало истинската си температура. Шофьор на автобус отказал да включи приспособлението за инвалидни колички и пътникът се качил в превозното средство с... пълзене. Обяснил (шофьорът), че твърде малко му плащат, за да прави и такива "услуги". Нарочно не вдигам градуса, не задълбавам в тази черна дупка. Може да се рови там, може да се вопие и въздиша. Кога ли е помогнало това? Ще кажа само, че в случката от спирката също има някакво послание, което трябва да ни стресне, да ни уплаши. (Аз, признавам, съм дори отчаян.)



И да ни засрами също



Но няма кой това послание да го запише, нито да ни го преведе.

И една друга, особена тъга струи от телевизора. Тази олимпиада е тъй минорна за българското сърце, както никоя друга в нашата памет. Няма радост. Каквото и да проблесне до края, то ще бъде само изключението, което да подсили унинието. (Трябва нещо да се случи, дайте да стискаме палци!) Срещат се и добри спортисти, чак да се чуди човек откъде ги имаме. Разрухата на българския спорт е обзела и неговото бъдеще. Стъпкахме и разпиляхме всичко, което можахме. "Как успяхте да затриете спорта си за 20 години?"- пита симпатичен хърватин (В.Дж.) във "Фейсбук". Успяхме и още как. С какви по-големи неща се разправихме ние: образование, здравеопазване, правосъдие, отбрана. Плюс скалата на ценностите, плюс собствената си демография за десерт. И така изчезна и спортът - онзи, големият. Днес спортът е приоритет на държавата, но всичко е изпуснато. Поддържаме го заради едната меланхолия, която, казват, сплотявала масите. С какво се сплотяват масите в чужбина, не знаем.

Ей такава една седмица - без да я търсиш нарочно. Каква точно? Ами лятна. Разрошихме я отгоре-отгоре, щипнахме по нещо. Да представим и лятото в "Нерви и утехи".

Впрочем лято ли е още?