|
| Бойко Ламбовски |
Край будката с напомпаните цици
пасат магаре, куче и човек.
"Обаче куче не пасе" - рече ми кротко дядо Вълко, начетен пенсионер от един югозападен български град, където ходих на литературни изяви. Иначе беше харесал стихотворението. Аз, въодушевен и малко пийнал след рецитала, заразправях на дядо Вълко за метафори и хиперболи, но той, макар усмихнат, съхрани скепсиса си. Тогава в моя защита се намеси дядо Вълков авер и ловджия, който потвърди, че в някои случаи и кучето можело да пасе. Неговият Мерджан например ядял трева на полето особено когато не го бил нахранил навреме...
За магарето, човека и будката не чух нито едно възражение.
Ние пасем темата Стоичков вече няколко десетилетия. С интерес заразглеждах из Мрежата съобщения и коментари за поредния скандал, свързан с Камата. Набил шофьор на журналистически екип, шофьорът щял да го съди, самият Кама твърди, че едва го бил докоснал, а оня бил нахален и просто искал да изкара пари от него и т. н.
Не очаквайте от мене да разследвам случая - първо, не знам какво точно е станало, второ,
не ме и вълнува чак толкова
какво точно е станало. За това си има съд и други институции. Темата ми е малко по-друга.
Нека първо подчертая, че не познавам лично футболиста Стоичков, но той ми е носил радост с головете си, и ми е импонирал хъсът му за победа. Към другите му превъплъщения - на тълкувател на нравите, на политиката, на претендент за милиционерски буркан на джипа си, на полиглот, на специален пратеник или на доктор хонорис кауза, се отнасям като повечето българи - скептично, дори хумористично. И при все уважението си към футболните заслуги на този голям спортист си позволих да критикувам идеята за неговото увековечаване на статуя приживе - не защото не е голям спортист и не я заслужава по принцип, а защото монументът на жив човек е противоестествено дело. Паметникът е различно нещо от живия човек, той е изделие със символична стойност, има възпитателни функции, призван е да формира граждански добродетели, национална идентичност и прочее... Живият човек в това отношение винаги може да си опровергае паметника, просто защото е жив, и склонен към неочаквани, дори неприятни изненади. Нека си представим само паметник на шампиона-тежкоатлет Боевски, примерно, чийто прототип - същинският атлет, току-що е заловен с два куфара кокаин нейде си...
Та така. Темата Стоичков (не човекът Стоичков) е само по себе си
тема за сериозни социокултурни и дори политологически анализи
Тя е показателна за изменението на векторите в света на нашите ценности по време не само на т. нар. преход, но и изобщо в епохата на разцвета на социалните мрежи. Показателна е също така за пренареждането на елитите - политически, обществени, икономически, медийни и прочее. Официалните елити в тоталитарното общество се нареждаха съобразно близостта си до властта, но и съответно на идеологическите и образователни приоритети на тази власт - тоест имаше система. Тя, макар порочна в някои отношения, беше доста стегната и предсказуема. Елитите в младите демокрации обаче, особено у тези със силен елемент на хаос в обществения си вихър, като нашата, се формират повече от хаотично, поне в първите фази. Така става възможно шарлатан да учи масово хората на здравеопазване, откровено девиантен индивид да се превърне в политически значима фигура и да поведе ентусиазирани последователи след себе си, творчески несъстоятелен фигурант да си създаде публична аура и активно присъствие в културния живот чрез икономически лостове и манипулативни способности... Барони, баронеси, царе, графове и архонти къде с кавички, къде без кавички превземат публичното и усилват чувството за "лекота на успеха", но и за разпад на установените норми, за "многонормие" - съобразно личността, икономическата и политическата мощ зад съответната личност.
Това стана и с темата "Стоичков". Помня, че когато знаменитият ни спортист се "пенсионира" от активна футболна дейност, мой колега се хвана на бас, че поне по няколко пъти годишно темата ще ни занимава - но вече често с отрицателен знак. Защото поради присъщия темперамент на въпросната личност и икономическата му тежест нито той, нито тези покрай него ще потънат в кротко бюргерско рентиерство. А поради хаоса в ценностната ни система ние самите ще го търсим - я като авторитет от последна инстанция, я като селски чорбаджия, а като полифункционален гуру, я за всичко друго освен това, в което му е силата. Както впрочем търсим непрекъснато, и както, прогнозирам, ще продължаваме да търсим още дълго.
Но по темата - забравих да ви кажа как завърших преди години онова свое неприлично стихотворение. Ето така:
родината се прави на Стоичков
и ни продава семки пред кенефа.
И го кръстих "Гара България".
. 