Към пленарната парламентарна зала се е засилил нов закон, от който много ще плачем в бъдеще - ако пропуснем сега да възразим: законът за независимия финансов одит. Сега е моментът да се оплеви проектът от отровни измишльотини, преди да са станали закон. Без съмнение такъв закон трябва да има, най-малкото защото трябва да си намерят място в българското законодателство императивите от европейските директиви и регламенти. По голямата част от проектозакона спор няма, правилата в Европа са ясни, българският прочит е смислен и вярно съгласуван с нашето законодателство. Сиреч законопроектът поначало е добър. Проблемни са едва няколко текста, както и общият репресивен дух, но за него по-нататък. Нека първо да изясним, че проектозаконът за одита далеч не засяга само одиторите, а всички одитирани фирми и
накрая всички до един ще плащаме цената
на утежнените изисквания към задължителния независим одит. Защото проектозаконът увеличава тежестите върху бизнеса, като оскъпява не само одита, но и собствените административни разходи на фирмите, които подлежат на независим финансов одит. Тези фирми са основните, големите, лидерите. Техните разходи се калкулират в цените на всички техни стоки и услуги и се пренасят по веригата на доставките. Ефектът няма да е мащабен - става въпрос за промяна на ценовия фон, измервана в промили, нито ще е осезаем (икономиката още е в депресия, дефлацията скрива оскъпената издръжка), обаче ще е траен. Не става въпрос за еднократен разход, одит се прави и се плаща всяка година. Сред новите тегоби, с които законодателят ще бръкне здраво в джоба на проверяваните, очевидно се откроява
изискването за съвместен одит
от поне двама независими одитори, което законодателят се гласи да наложи на банки, застрахователи и пенсионни дружества (а има идеи с двоен одит да се натоварят и други "предприятия от обществен интерес", на новоезик "ПОИ"). Досега е било достатъчно да се плати на един одитор, вече ще се плаща на двама. С прозрачния замисъл всеки от двамата да дебне другия, докато заедно въргалят потърпевшия из затегнатите одитни процедури. Ясно, че разходите за одит на засегнатите няма да скочат двойно, всяка фирма ще разчита както досега на основния си одитор, втори одитор ще наема колкото да осигури задължителната гарнитура; ще се търси максимално евтина притурка. Дори под 50% да поскъпне одитът, това не оправдава стремежа да се обременят с двоен одит дори малък брой фирми, "които бълха ги ухапала". Има обилни доказателства, че
двойният одит не подобрява качеството
нито на извършваната проверка, а още по-малко - на самата проверявана отчетност. Понеже проверителският екстремизъм ще се прокарва през парламента под лозунга "Никога вече КТБ!", нека отбележим, че не двама, трима или половин дузина одитори да бяха проверили КТБ, нямаше нито да предусетят, нито да предотвратят краха. За фалита на банката решаващи бяха външни (за нея) фактори, не бяха открити съществени грешки нито на банковия надзор, нито на одиторите, дори сериозни грешки и пропуски в самото счетоводство на банката не бяха намерени. Слабостта и спецификата на КТБ е в бизнес модела, в решението къде и по какъв начин се влагат парите на вложителите, а не как се отчитат вложенията. Всеки одитор проверява по документи. И двама одитори поотделно да ги четат, те пак ще гледат едни и същи бумаги, съставени по информация, подадена от едно ръководство, отразена и обработена от едно счетоводство. Затова повечето страни в Европа, където имаше подобно изискване (в т.ч. България), се отказаха от системата на съвместен одит. Днес май само една страна от ЕС (Франция) го поддържа.
Претоварим ли самара, куца магарето,
всички тежести и рискове, които законът създаде за одитора, автоматично се прехвърлят върху одитирания. Много порочна е идеята за законова репресия на одиторите, например със застрашителни глоби (до 10% от годишните постъпления на глобявания одитор!). Има и други, по-трудно видими примери, като "технически" разпоредби и скъсени срокове, които специалистите ще оценят и добавят към цената на одита. Законопроектът съдържа и неоценим (засега) допълнителен риск, скрит зад невинни "делегации", т.е. текстове в закона, които оправомощават прилагащия орган да издава подзаконови актове, с които да създава правила и процедури, каквито намери за добре. Бреме сам по себе си е и създаваният със закона нов
"одиторски цар"
"Цар" в американския политически жаргон е термин за администрация с "неограничена" дискреция - обикновено регулатор и надзорен орган в едно, получил от закона власт да урежда поверения му бранш както реши. Такива у нас са БНБ и КФН, законопроектът ще коронова и "одиторския цар" КПНРО - Комисия за публичен надзор над регистрираните одитори. Вижте в проекта какви широки правомощия се гласят за новия цар, а в замяна на това - практически никакви отговорности и никакви гаранции срещу злоупотреба с пълната му власт. И още по-странно - без адекватни гаранции за квалификация. Според мен онзи, който инспектира регистрираните одитори, самият той трябва да е дипломиран експерт-счетоводител, и то с по-висока квалификация и опит от инспектираните одитори. Дали инспекторът, проверяващ хирурзите как правят операции, трябва да е хирург, или стига да е доверен чиновник, който, след като натрупа няколко години стаж, ще има право да вземе без изпит тапия за хирург? Точно втората хипотеза четем в проектозакона за одита. Чак дотам не бива.
