По-подготвени от мен хора в политическите анализи вече отбелязаха известна нелепост в изборите ни за президент. Вдигаш цял народ да ходи при урните и да избира някого, който ще е Глава на държавата, но няма да управлява. Този пък някой не го избираме, защото е фигура, доказала себе си с харизма, размах и енергия, а е някой, излъчен и подпрян от голяма политическа сила. Може в последния момент, може като изненада за самия него.

На практика това не са избори за държавен глава, а нещо като социологическо проучване на електоралните нагласи към партиите. Само че не обикновено проучване, а по-скъпо, освен това проучване с резултат - окичване с емблемка. Емблемката се лепва на "Дондуков 2". Там, на този знаменателен жив лейбъл спечелилата партия оставя нещо като подпис: "Аз бях тук". Тоест отбелязва си територията и успеха. (Ако бях по-язвителен, щях да потърся кучешки аналогии с този акт. Но нека спрем дотук, в угода на приличието. В угода на заядливостта обаче не мога да се въздържа да не допълня, че лепването става на видно място - предно стъкло, портал, чело, буза - като мутренските застраховки в едно съвсем близко минало).

Тогава за какво са тези избори? Да видим разстановката на силите, казват едните аналитици. Други обаче, надзъртайки по-нескромно в потайните кътища на народното съзнание, заявяват:



"Това са избори про и контра Русия".



На мен лично това не ми харесва. Само че не мога да не призная известна тяхна правота. Основание ми дават тъкмо изострената полемика между т. нар. русофили и русофоби в медии и социални мрежи. Изострянето очевидно има обективни причини - обтегнатите отношения между НАТО, водени от САЩ, и Русия. Има обаче и субективни, наши си; аз съм им противник. Нека кажа защо. Голяма част от т. нар. русофили и голяма част от т. нар. русофоби са представители на обсесивна, препускаща политизация в масовото съзнание, която води до радикализиране на големи човешки общности, и превръщането им дори не в опониращи си, а направо във враждебни части от едно и също население. Част от тези въпросни русофили са носталгици, но не по "Лебедово езеро" и "Война и мир", а по комунистическите практики и битие. Аз смятам, че онзи свят, чиято емблема бе Сталин, е напълно провален опит, сляп вектор на социалните емпирии. И не само поради жестокостта и допускания произвол срещу автономията на личността, а и поради цензурата. Това второто ми е много важно, защото съм писмовен човек, и съм убеден - общество, в което не дават да си кажеш мнението публично, е обречено на буксуване в много области; в крайна сметка - на бедност духом и телом.

Преобладаваща част от русофобите не са по-добри. Те са огледален образ на тези русофили. Тези русофоби, дори по-интелигентните, вярват - подхранвани от собствени биографични обиди (репресиран дядо, одържавени фамилни имоти), както и от днешната пропаганда, демонизираща Русия, че на Изток всичко е Мордор*, а на Запад се въдят само елфи.

Посредствеността на този тип поляризация произтича от представата на носителите й, че човешкото осъществяване или неосъществяване, ерго - личното щастие, са плод не на лични качества и духовен труд, а на географски и политически обстоятелства, едва ли не - на добра урбанистика с много молове. И добри заплати от НПО-тата. С такива заблуди, впрочем, много находчиво се подиграва прочутият чешки писател дисидент Милан Кундера. В книгата си "Непосилната лекота на битието" той описва чехкиня, возена от богат американски сенатор в САЩ. С жест на гордост и радост той и показал четирите си деца, тичащи по моравата, и натъртил:



- За мен това е щастието



"В думите му имаше не само радост от това, че децата тичат и тревата расте, но и проява на разбиране към жената, дошла от една комунистическа страна, където според убежденията на сенатора тревата не расте, а децата не тичат" - мисли героинята, както и авторът. В друг пък текст героят изведнъж вижда в назидателно размахвания показалец на главния дисидент на дисидентско събрание огледално подобие на същия пръст, размахван от партийния секретар на партийно събрание. (Кундера май поне дважди е влизал и излизал от чешката компартия.)

Нека допълня, че не смятам себе си ни за русофил, ни за русофоб. Тези термини са ми някак обидни - както лично, така и национално. Това не ми пречи да смятам Русия за страна със свое право на развитие, на грешки и успехи и щом го желае толкова силно, със свое право да се бори да е определящ фактор в света. Освен това, не на последно място, е близка - по език, религия, история, по Шипка, ако щете.

Впрочем моят приятел Иван Драголов, който понякога ми праща шеговити четиристишия, ми прати едно, в което е синтезирал това по-добре от мен:

Много водка съм пил.

И ще пия до гроб.

Аз не съм русофил.

Аз не съм русофоб.

Бих харесал президент, който може да го каже. Дори да е трезвеник.

---

*Мордор - царство на злото във фентъзи-епоса "Властелинът на пръстените" на Толкин