Писмените извори, а и историческите извори от всякакъв вид, често бяха използвани, а и днес понякога се ползват още, за сътворяване на подходящ исторически фон в процеса на създаването и утвърждаването на съвременните нации - процес, който впрочем още съвсем не е съвсем завършил; даже получи ново ускорение наскоро. Понеже този процес вече е все пак приключен за повечето нации в света, логично бе да се очаква, че поради отпадането на нуждата от същия този подходящ исторически фон ще се ускори един друг процес - на прекратяване на използването на историческите извори, и на историческото знание изобщо, за политико-националистически цели; и това развитие на историческото знание наистина може да бъде наблюдавано особено през последния половин век.

В средновековната балканска история наистина съществува един изключително драматичен епизод, тясно свързан с края на Българската империя - през пролетта и лятото на 1018 г. по-голямата част от българските земи са завладени от византийския император Василий II Багрянородни (976-1025) почти безкръвно и, казано направо, неочаквано. В същото време писмените извори ни уверяват, че във връзка с това завладяване на византийския император Василий II, известен дотогава най-често като "Багренородни" или "Млади", е прикрепен прякорът "Българоубиец". През 2003 г. се появи даже нарочно историческо съчинение {5}, в което бе изразено категорично съмнение, че самият Василий II има нещо общо с това.

Напротив, крайно подробен преглед на писмените извори ни уверява, че новият прякор е твърде късно творение - най-рано от средата на ХII в., и е в пряка връзка с борбите на българите срещу византийската окупация на могъщата някога Българска империя. Трудно ще е тук да се разгърнат доказателствата за това неочаквано за някои твърдение поради тяхната обширност; сега ще приведем само един пример - най-използваният извор за тези събития, "История на гръцките [= византийските] императори в Константинопол [т. е. Цариград]" от куропалата Йоан Скилица, не е достигнал до наши дни в първоначалния си вид; никой от неговите 7 преписа - два Виенски, два Парижки, един Охридски (в НИМ-София), един Мадридски (украсен) и един Ватикански (не е възможно да приведем тук датировките им поради огромните различия в мненията) не е по-ранен от средата на ХII в. А при всеки препис сме длъжни да предполагаме вероятна намеса на преписвача . . .

Особено характерен за процеса на сътворяването на прякора "Българоубиец" е преписът на надгробните стихове върху гробницата на Василий II (вж. Изображения в продължението на този текст) в цариградската църква "Св. Йоан Евангелист"; в самия надгробен надпис императорът е назован с обичайното "Василий Багренородни", но в пояснението към стихотворния текст - преписът е от 1260 г., владетелят е вече "господаря и императора Василий Българоубиец".

Понеже всяко ново е добре забравено - или незабелязано дотогава - старо, се налага да признаем, че преди почти век и половина Константин Иречек (вж. {4}; там е и по-старата книжнина) вече знае, за късното изобретяване на прякора "Българоубиец".

Едно уточнение ще е желателно; появата на прякора "Българоубиец" подозрително съвпада с появата на прякора "Ромеоубиец" - според Георги Акрополит така бъдещият цар Иваница Асен (1197-1207) започнал да се назовава след първите години на управлението си. Важно е да се припомни, че младият Иваница Асен е заложник в Цариград около две години между 1187 г. и 1189 г.; точно тогава - нека ни е разрешено това наблюдение - бъдещият български цар за първи път във византийска среда чува прякора на Василий II, който ако не е измислен по същото това време, то точно в края на 80-те години на ХI в. е получил някакво по-широко разпространение. Именно под въздействието на това ново знание твърде младият и очевидно впечатлителен Иваница Асен, чието раждане трябва да се отнесе към 1168/1169 г., избира и свой подобен прякор - Ромеоубиец; не е изключено точно новосътворения прякор на Василий II да е предопределил в някаква степен политическото и военното поведение на бъдещия български цар.

* * *

Макар да сме уверени, на практика, че създаването на прякора "Българоубиец" е след средата на ХII в., но преди 1187 г., широкото разпространение и използване на този прякор е свързан със съвременна Гърция и с предстоящата - в началото на второто десетилетие на ХХ в. - битка за завладяването на Македония. Точно по това време - и в подготовка на това завладяване - в Гърция настава своевременно организирана всеобща истерия на тема "Българоубиеца".

Пенелопи Делта, сестра на основателя на Атинския музей "Бенаки" и прабаба на гръцкия министър-председател Андонис Самарас (2012-2015), е авторката на юношеския исторически роман "Времето на Българоубиеца" (1911 г.). В действителност тя е първата детско-юношеска писателка в Гърция, а нейните патриотични произведения - включително "За Отечеството" (1909), "Сърцето на принцесата" (1909) и "Времето на Българоубиеца", са преиздавани многократно в огромни тиражи доскоро.

Сатанизирането на България и на българите, в които основателно се вижда врагът, който може да попречи на гръцките желания за завладяването на Македония, започва именно по това време; Македония, в която турската власт изглежда на изживяване, и в която огромното мнозинство са именно българите, е жизненоважна за лишената от природни богатства дотогавашна гръцка държава. По време на Междусъюзническата война идеята за "Българоубиеца" "израства" още повече; военнопропагандни плакати "Българоядеца" (вж. изображението в края на текста) представят действително как гръцки войник гризе ухото (с извинение, но точно това се вижда) на войник в българска униформа.

* * *

Несъмнено е, че вече ще трябва да признаем: прякорът "Българоубиец" е доста късно измислен; или най-малкото - да се отнесем със значително съмнение към повсеместното му използване. Вярно е, че нито с лека ръка, нито изведнъж може толкова рязко да се измени представата ни за един владетел - след като тази представа е налагана усърдно вече повече от 800 години. Вярно е също, че в историята твърдението "за пръв път" е рисково; винаги съществува вероятност да е пропуснат, дори по чисто технически причини, някой "първи път". Вярно е и това, че трябват още малко уточнения на смелата теза на Стивънсън.

Но също е вярно, че точно българската историческа наука - с цялата си мощ, трябва да прегърне идеята за развенчаването на мита за твърде нехарактерния край на нашата имперска държава; вместо това идеята на Стивънсън бе посрещната крайно предпазливо (напр. {2}), макар да се признава нейната оригиналност. България през пролетта на 1018 г. не загива под ударите на превъзхождащ я враг, а се срутва безсилна - поне досега такава картина бе рисувана в историческата ни книжнина; този неестествен край, а не гръцката пропаганда от началото на ХХ в., би следвало да ни звучи притеснително.

* * *

Макар и с увереността, че има още какво да се стори за постигане на пълна увереност в късното създаване на прякора "Българоубиец" (едновременно с Иваница-Асеневия прякор "Ромеоубиец"?), но още от сега се налага да се признае предимството на тази теза пред господстващата до днес - непредубеденият преглед на всичко, което се отнася до края на Българската империя ще ни увери, че той е толкова неочакван, че изглежда самият Василий II Багренородни остава позачуден от скорострелността на събитията; той по-скоро смутено наблюдава това внезапно и недостойно срутване на империя, с която се сражавал твърде неуспешно от самото си възкачване на византийския престол. И ако погледнем изворите от всякакъв тип ще се уверим, че с изключение на триумфалния портрет на л. 3 в cod. gr. z17 на Националната библиотека Марциана във Венеция от 1018 г., че в тях преобладава примиреният изказ, изпълнен с уважение към достойния противник; в Първото повеление на Василий II за правата на Охридската архиепископия, 1018/1019 г.) се прокрадва дори сянката на еретична за Византия идея - идеята за равнопоставеност на двата доскорошни противника; "ромейската държава се разшири и ... държавата на българите мина под един ярем [с нея]".

И изведнъж се появяват два паметника, които противоречат рязко на общата картина - триумфалният портрет и прякорът "Българоубиец". И докато случаят с портрета от библиотека Марциана изглежда вече решен, понеже той, изглежда, няма общо с българските събития (въпреки {5}), то прякорът наистина противоречи рязко на общия умерен тон на изворите, за които е сигурно, че са от времето на тези събития, а не по-късни преписи.

Струва си обаче да се разнищи дори още по-надълбоко цялата работа с прякора на Василий II Багренородни; има какво . . .

(следва)



Книгопис:

{1} Andre Grabar, La soie byzantine de l'eveque Gunther a la Cathedrale de Bamberg, Munchener Jahrbuch der bildenden Kunst, 8, 1956, 7-26

{2} Ангел Николов Между Рим и Константинопол. Из антикатолическата литература в България и славянския православен свят (XI-XVII в.), София, 2016, 215-218

{3} Gunter Prinzing, Das Bamberger Gunthertuch in neuer Sicht, Byzantinoslavica, 54, 1993, 218-231

{4} Константин Иречек, История на българите, [1886], София, 1978, 233, бел. 70

{5} Paul Stephenson, The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, Cambridge, 2003



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=825400

(Смъртта на Ромеоубиеца)

___________



В памет на проф. Иван Божилов (29 юли 1940-15 октомври 2016)