Всеки път при редките ни срещи в последните години от живота си вуйчо ми Нейко заръчваше да потърся стара снимка от някаква отдавнашна животновъдна изложба в миналото. Споменаваше дядо ми, неговия баща и някаква крава, която били завели, вероятно да се... състезава. Минаваше деветдесетте, не беше се съвсем оправил от инсулта и трудно сглобявах мъчителната му реч. Както тези дни разбрах - и погрешно. Мислех, че това е спомен за дядо ми от участие в някакъв преглед на расови животни, в каквито прегледи той е обичал да се представя. Виждал бях такива снимки, имах и една вкъщи, но всичките бяха с коне. С крава - не. Неговите коне бяха хубави, всичките му животни бяха за приказ. Това бе една от многобройните му дарби,



бе земеделец от Господа,



но добитъкът явно му е бил "амплоа". Отивал на пазар, оглеждал стоката и избирал някоя изпаднала, занемарена телица или кобилка - понякога толкова закъсала, че се случвало да преспиват някъде в полето, за да изпъплят пътя до Беглеж. След година-две тези окаяни животни той ги водел вече на изложба: яки, млечни, неудържими. Талант...

Намерих такива снимки от дядо ми, но с крава, както ви казах, нямаше. Разбира се, след смъртта на вуйчо фотографията се откри. Никога не бях изслушвал молбата му до края. Веднъж решил, че я няма, не го оставях да довърши. "Няма я" - прекъсвах го и и той се смълчаваше. Инак, ако бях имал търпение, сигурно щях да разбера, че става дума за съвсем друга снимка, пак с крава, само че с кравата не е татко му, а той самият - дребен ученик, на когото са възложили да я покаже пред комисията. Фотографът е снимал повече добичето, отколкото момчето. Тя изпълва кадъра, дори не се побира цялата: едра, нереално бяла, с красиви лироподобни рога, каквито съм виждал по снимки с азиатски и африкански говеда, само че по-къси. От водача й се виждат върхът на черна ученическа шапка, също черни обувки и незначителен детайл от лицето - трябва да е вуйчо ми, но знам ли. На гърба е написано, че е от изложбата в Дерманци, няма дата.

Къщите в рода ни се закриваха една по една, снимки и документи "постъпваха" в дома ми на части, уж за да не се разпилеят - и точно така се разпиляха. Тази фотография е дошла в някаква кутия, в плик или свитък, била е тук през цялото време, докато вуйчо ми молеше и тъгуваше за нея. Самият той се беше занимавал с фотография цял живот, от всички куфари, чанти и чекмеджета около него до края се сипеха купища снимки. Защо се беше сетил за тая с кравата и защо се бе така устремил към нея в мислите си - бистри и в старостта му, но все пак вече предсмъртни? Ако бях търсил по-старателно, ако го бях слушал с повече душа, може би щях да знам отговора. Сега мога само да се питам.



Тази крава важна ли беше в неговия живот?



Или самият онзи ден, с нещо извън кадъра, имаше някакво място в сърцето му? Или просто пътуването през долината на Вит, с нощта и зазоряването, с предчувствията сред сребърните от роса поля и заблудата, че точно това и единствено това е идващият насреща му живот? Може би се надяваше, че именно след този гаден и несправедлив негов жребий тази снимка ще го върне там, в началото и ще му позволи последен опит отново да сбъдне нещо, което е вярвал, че му се чертае? Един недъгав, дребничък юноша, почти невидим зад царственото животно, но възторжен и доверчив, който на старческия си одър тъгуваше за своя изгубен образ от дните на далечния си старт.

И ето я сега тази фотография - ясна, неомачкана, непожълтяла. Закъсняла. Неразгадаема за всички случайни очи, надлежно зашифрована от смъртта. Много скоро, след мен, тя ще загуби предназначението си, вече няма кой да я разчете. В кадъра няма никакво обобщение, никакъв общовалиден смисъл. Полагащият се към нея коментар би трябвало да е в паметта. Но в чия памет? Милиони такива фотографии блуждаят осиротели,



трагично надживели образите, запечатани на тях



Но само които са дошли до на нас

И все пак фотографската хартия се оказва надежден носител. Други носители на паметта просъществуват кратко, днес човечеството трескаво ги сменя. (Започнало е върху камък, мисля.) Ето, само в наше време: дискети, флашки, CD - изреждат се и се забравят. Все с надеждата да се задържат образ, звук и слово. (И през цялото време някои упорито пишем върху пясък...) И все пак десетилетията, самият въздух изтриват нашите лица и знаци. А ние снимаме, снимаме...

Науката все тъй ще се опитва да намери носителя, годен за вечността. Изглежда ми безнадеждно. Иначе, добър носител е сърцето. То съхранява и възкресява. Но само докато бие.