Имаше ТТИП, сега СЕТА. Едни викаха - "долу, това вреди" (по-скоро от търпеливите), други викаха - "няма страшно, проверено е, носи полза" (по-скоро от управляващите). От опит знам, че Голямата власт винаги има големи пари, за да си наеме умни хора за всякакви чисти и мръсни цели. И с тяхна помощ да накара правителствата по света да подпишат каквото поиска. Така стана и сега.

Какво е СЕТА, на която се опълчи Валония, но после кандиса, знам ангро. Схванах, че е нещо такова - търговията, стоките, паричните потоци ще текат по закони, надзиравани наднационално. Националните правителства ще имат ограничен суверенитет за вмешателство. Както е сега с националната ни сигурност - и тя е гарантирана наднационално, от политически и военни съюзи. Затова някои наричат СЕТА Икономическото НАТО.

Тъкмо преди три дни се разхождах из Брюксел



и като айляк човек, зяпах.



Трябва да кажа, че благодарение на Съдбата съм се разхождал доста, без да съм се стремял особено. Изпитвам благодарност към Съдбата, защото така научих, че хората наоколо ми казват повече за живота и света, отколкото речите на мощните хора. Мощният човек Брежнев навремето ми казваше, че на Запад има експлоатация на човека от човека, и това е беда. А ние сме щастливи, щото нямаме такова нещо. Но аз видях, че експлоатираният човек на Запад носи хубави дънки, пие хубава бира и се смее доволен от живота си, а аз - неексплоатираният - пия жежка бира и внимавам какво говоря пред другаря си, защото май донася. Мощният човек Буш викаше, че в Ирак има оръжия за масово поразяване, а ние - "международната общност", ще мироналожим там свобода и справедливост. Аз обаче видях, че оръжия за масово поразяване имаше преди всичко Буш. Мироналагането в някои арабски страни доведе до стотици хиляди загубени живота, а към нас плъпнаха потоци обезверени или тайно озверяващи хора.

Аз виждам, че мощните хора днес се опитват да ми кажат: "Вие сте врагове - тези искат земята ви, а тези искат да ви правят руснаци". Пак не им вярвам. Ходил съм из Москва - хората са хора. Угрижени за децата си и носещи пресата на битието като всички останали. Няма да забравя как една нощ преди година, през зимата се въртях по време на снежна виелица из бързо пустеещ площад, защото - нали съм заплес - се чудех накъде ми е хотелът. Редките минувачи, увити в шалове и с валенки, бързаха да се шмугнат в метрото. Доближиха ме трима с бабаитски вид. "Тия може и да налетят" - реших, и се стегнах. Не съм от най-слабичките.

- Как помочь, уважаемый? - запита единият. И ме проводиха до улицата, която търсех, в бръскащия сняг, на цели двеста метра. Излъчваха несъмнено дружелюбие.

В Брюксел пък се зачудих как да си купя билет от автомата за билети на спирката на рейса. Приближи момиче, което ми показа. На мен, естествено, не ми стигаха монетите. Тя с лека въздишка ми насипа куп жълти парички от своите. Дръпнах листче от автомата и се отдалечих, за да потъна в обичайната си айляшка медитация. Момичето ме настигна след няколко минути тичешком, като викаше:

- Взели сте си касовия бон, а билетът е ето това - и ми подаде картонче. - Не можете да пътувате само с касов бон!

Бръкнах да й дам банкнота, настоях. "Не бъдете глупав" - отряза ме тя. Един арабин, две негърчета и добре пребрадена жена гледаха любопитно случващото се.

Мощният човек в Белгия Дидие Рендерс коментира подписването на СЕТА така: "Нищо не е просто в Белгия, но малко неща са невъзможни." Една възрастна дама, с която поговорих по въпроса на кафе в Брюксел, ми каза: "О, драги ми господине, нима не знаете, че винаги на първо място са интересите на най-заможните хора? Така е било, така ще продължи."

Тъкмо на спирка НАТО, в автобуса към Брюкселското летище, се качи опърпан пътник. Беше черен, леко намирисваше, хората се отдръпваха. Аз - нали съм айляк хуманист, го попитах какво ще стане с икономическото НАТО - СЕТА. Не съм сигурен, че ме разбра, но отговори. С две думи, след като ме изгледа мътно. Първата е неприлична, втората беше them - тях демек.

"Тоя е от тези, които изтърпяват историята" - рекох си, като си спомних Камю*. Тоест - прилича ми. Тогава се сетих за брюкселеца поет Серж Ноел, когото преведох. Той, като даскал, е видял безусловно повече от мен:



виждам и историите на мадам за филия хляб и мадам за парче сланина, която идваше в четвъртък вечер да изпере

бельото на младите мъже,

виждам каквото виждам

зад големия млечен воал на Мария, виждам дете от църковния хор да мижи в косата на друго дете от хора и да задрямва

и двете деца от църковния хор са хора - те разчувстват природата,

и цялото паство тихо се радва,

при което кюрето възкликва

виждам каквото виждам

понеделник сутринта в първите часове на службата

двете деца са като сомнамбулчета

и учителят бъбри в брадата си от катедрата в дъното,

а при думите "да направиш усилие" малкият Жулиен си чеше кротко ташаците,

а при думата "дисциплина" и думите "да надмогнеш себе си",

Мохамед пръдва и усмихва Мариета,

а думата "мариета" ме мета, мета ме думата "мариета", мисли малкото китайче,

синче на мадам "Нощи на далавера" и на мосю "Любовни нощи",

които се потят изящно в офиса на склададжията,

пък той е мъж, който не диша

не изобщо не диша

от страх да не всмуче мирис на чужда пот

виждам

каквото виждам, казва един ангел пазител, докато пробягва с око

по някакво порносписание с комикси.**

-----

*Писателят трябва да служи на тези, които изтърпяват историята, а не на тези, които я правят" - А. Камю. Нобелова реч.

**Серж Ноел - из "Виждам каквото виждам", превод Б. Ламбовски