Наскоро прочетох мъдър и тъжен разговор с един от кандидатите за вицепрезидент. Човек осъществен и интелигентен, който иска да даде нещо на обществото и, струва ми се, дори знае как... В предизборните си обиколки надлъж и нашир из страната той се среща и общува с всякакви хора и остава с тягостни впечатления от апатията, която владее повечето от тях.

Веднага си представих острия контраст между огромната, инертна, хленчеща маса от българи, които все очакват някой нещо да им даде, да уплътни и намести някак живота им, да го нахрани с хляб и смисъл, и от другата страна - страстната, разпенена предизборна говорилня в телевизионни студия и затворени партийни крепости. Интересуват ли се множеството от хората в България наистина от предстоящия избор, познават ли възможностите на президентската институция? Или в съзнанието им властта е целокупност, при това неразделна и всемогъща, която "разпределя порциите в държавата", ако си спомним един от Догановите философски афоризми?



Където е текло, пак ще тече



Факт е, че, с малки изключения, нагласите и манталитетът в страната са си все тези, остават си все тези: властта, все едно коя партия я владее, да е средоточие и център на даването и вземането, своеобразна бизнес администрация, която се грижи за подчинения си народ. Затова и не едно, а всяко българско правителство се стреми да прави по-щедри или по-скромни подаръци на електората, особено преди избори, и може би това е единствената точка на досег между безцеремонния популизъм и хорските очаквания.

Правителството днес не прави изключение: потичат пари и обещания за увеличение на възнагражденията на учители и лекари, осигуряват се коледните надбавки за най-бедните пенсионери, предоставят се целево 3 милиона лева на националния циклотронен център към БАН. Нека не си кривим душите - подаръците си заслужават, макар и предизборно. Разбира се, далеч повече ни се иска те да се намираха в графата "постоянни и предвидими политики", защото и здравеопазването, и образованието, и социалната сфера вопият за здравомислещ и прагматичен порядък и средства, които да го ускорят и наложат.



Винаги има и по-лошо



Предизборните подаръци - да не забравяме и това - могат да се окажат нож с две остриета, особено пък при наличието на безбройните разделителни линии, парцелирали страната на затворени, кастови, съсловни или феодални общности. Не е трудно например миньорите, които на едни предишни избори бяха облъчвани с обещания от Бареков, днес да намразят учителите, подкрепяни от Кунева, и предвид степента на зависимост, дезинформация и бедност да се включат със съвсем контролиран вот на трета или четвърта страна. Да разделяш и владееш със средства от държавния бюджет също не е проста еквилибристика и резултатите понякога могат да изненадат неприятно и най-уверените.

По-отблъскващи от предизборните подаръци, подкупно предназначени за електорална ширпотреба и често общополезни, са само подаръците, които правителствата правят на самите себе си и най-приближените си и верни хора в последните дни и часове на своите мандати. Тогава в дванайсет без пет, часът на голямото уреждане, се вземат изключително грабителски и в ущърб на държавата и гражданите й решения, станали нарицателни за арогантността на властта през годините - като заменките на тройната коалиция, да речем.