Зандани, размирици и Анадолът. Това са първите асоциации, които вероятно събужда споменаването на Диарбекир. За нас място на заточение, за турците - размирен град, за кюрдите - неофициална столица на Кюрдистан. "Шегувате се, как за Диарбекир?", чуди се служителят на летище Варна, докато ми гледа недоверчиво паспорта. Новината, че някой лети за там, бързо се разнася из аеропорта.

Полетът от Истанбул до Диарбекир каца на време. Модерен за българските стандарти, еърбъсът за тамошните е приеман като междуградски автобус. Машината рулира на новото международно летище, построено миналата година. Така



в града на занданите вече има два аеропорта



Новият впечатлява с ръкави, електроника, мрамор, английски двор, богата зеленина. Градският автобус пристига навреме и безшумно потегля по новия четирилентов път. По-късно щях да разбера, че шофьорите се качват за смяната си направо от съответната спирка. В рейсовете - работещ климатик и електронни билети. Неусетно направих сравнение с Варна и София - едно особено тегаво усещане, което не ме напусна до края на 10-дневния ми престой в Диарбекир.

В града съм по линия на финансиран от ЕС проект за младежки обмен "Еразъм +". (По късна справка ми показа, че като дестинация за младежки обмен Турция е на 13-о място от 34 държави, а България - на 29-о.). Четиримата българи, пратени със съдействиe на фондация "Деца на Балканите", сме част от по-голяма група, включваща представители от Германия, Италия, Испания, Румъния, Сърбия, Турция. Целта - младежки обмен и работа с деца в лагер за бежанци йезиди.

Бежанци - втора натоварена с емоции дума. Лагерът им се намира на 30 минути от Диарбекир, разположен е върху зона за пикник и спорт. Инфраструктурно е



благоустроен с игрища, фитнес на открито



Палатките са с климатици, има течаща вода. Предприемчиви преселници са обособили няколко бакалии и бръснарница в лагера - колкото за търговия, толкова и за социален контакт. Йезидите са част от кюрдската етническа група, не са приели исляма. Обект на гонения както от мохамедани, така и от християни. Вярата им е по-скоро езическа, молят се на слънцето, има общо с древния иранския зороастризъм. Нямат писмен свещен текст. "Спорим и до днес. Надделява мнението, че ако имаме текст, ще създадем догма, която след години ще бъде неактуална." Това обясняват немски граждани с йезидско потекло, които за първи път посещават Турция, и то в рамките на европроекта. Младежите са второ поколение изселници. В Германия етносът им има две колонии. Живеят по-скоро затворено. Ожени ли се някой за "чужденец", общността и семейство му го изгонват, отричат се от него.

"В Ирак живеехме добре. Разбирахме се със съседите си мюсюлмани. Помагахме им дори финансово", разказва активистка от лагера. С възхода на "Ислямска държава" нещата рязко се променили. Съседите им се обърнали срещу тях. Започнали грабежи, насилие, изнасилвания. Причините са не само религиозни, но финансови и търговски.

Октомври е, а термометърът показва 35 градуса. "Нямаме точна информация колко души има в палатките. Лагерът е като гара разпределителна. Хората идват и заминават", обяснява управителят, полегнал под дебела сянка. Доскоро през вечер по един-два автобуса са извозвали йезидите към Истанбул. Оттам - към Европа. "Искаме в Германия", обясняват чистосърдечно. Чували са и за България като част от Балканския маршрут. Имат два начина за трансфер. Първият е нелегален, на малки групи. Цената е около 8000 долара на човек. Вторият е чрез легализиране. Семейството изпраща свой представител нелегално в Германия, където се легитимира, записва се да учи и започва работа. След около година придобива



статут, който му позволява да вземе и роднините си



В семейство са между 6 и 10 деца. "Искам да стана очен лекар. Искам да стана учителка", споделят мечтите за бъдещето си в Европа тийнейджърите от лагера. Повечето демонстрират добри обноски, възпитание, маниери и отличен английски.

Част от тях бягат от "Ислямска държава". Но повечето като че ли ползват случая и търсят по-добри бъднини в гостоприемна Европа.

А защо ли не останат в столицата на Кюрдистан, при своите си хора? Сещам се за новите квартали на Диарбекир и кипящото строителство, за лъскавите офиси. За училищните автобуси, детските площадки между блоковете, благоустройството. Дали причината е само религиозна, или има и нещо недоизказано? Отговорът на въпроса искат ли йезидите да останат в Диарбекир и иска ли Диарбекир йезиди, остава висящ.

"Ела, брат, ела да ти обясня". Бинго! Собственикът на заведение, в което сме отседнали, говори български. По произход е кюрд, преселил се в София преди десетина години, има ресторанти и в двата града. Веднага черпи българската група с по едно безалкохолно. Иска и наздраве с гроздова да си кажем. Заведението обаче е пълно и моментът не е подходящ. "Видяхте ли новите жилищни квартали, автомобилите, търговията? Вземат ли преселници, ще трябва да си споделят стандарта", подсказва ни. Преселниците пък предпочитат да не са в район с мюсюлмани, пък макар и от техния етнос. "Преди 50-60 години кюрдите бяха 15 милиона. Сега сме над 40. Хората си търсят нова територия", обяснява домакинът ни. Произлиза от стандартно за региона семейство с 10 братя. Проверявам статистиката в интернет. Данните са сходни не само за кюрдите, но и за Афганистан, Иран, Ирак - държавите, от където идва ударната вълна преселници в Европа.



Останат ли в родината си, стандартът на живот ще падне



Богатите им плащат за "билета". Богатите съседи като Саудитска Арабия не приемат преселници. Инжектирайки нискообразовани мюсюлмани в Европа, арабите си осигуряват политическо влияние върху Стария континент.

По-късно щях да разбера, че дори и в Германия йезидите са обект на нападения от мюсюлмани. Така наречените нови мигранти нападали и тях, и християнски семейства. Процеси, които днес учебниците ни по история срамежливо наричат "присъствие".